Митрополити и свещеници на Пловдивска митрополия през първата половина на XIX в.

Безспорно важен документален извор за църковния живот в Пловдив и Пловдивска епархия до 1872 г. е публикуваната през 1869 г. в Цариград книга на Константин Моравенов „Паметник на пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание“. Въпреки неприкрития антигръцки дух и честото доближаване на съдържанието на книгата до духа на жълтата преса, тя е наистина едно много подробно и старателно направено описание на махалите в тогавашен Пловдив – улиците в тях, къщите и обитателите им; както и на църквите и енориите. Сравнително обстойно място е отредено и на уредбата на Пловдивска митрополия, на храмовете в Пловдив и подведомствените на митрополията манастири.

В началото на XIX в. Пловдив е космополитен град, в който живеят българи, турци, албанци, арменци, евреи, сред които гърците са значима част. Същинското побългаряване на града става след 1821 г., т.е. след началото на гръцкото националноосвободително движение, започнало на полуостров Пелопонес, но обхванало и всички онези места в Османската империя с преобладаващо гръцко население в тях. Погромите над гърците от страна на турската власт били жестоки, като не подминали и Пловдив. Цели гръцки семейства са избити, други – изселени. На тяхно място започват постепенно да се заселват заможни български фамилии от средногорските градове Клисура, Карлово, Сопот и особено от Копривщица. Така съотношението между етносите в Пловдив започва да се променя.

Митрополит Кирил

В края на XVIII в. /вероятно от 1790 г./ до 1807 или 1810 г. Пловдивски митрополит е Кирил, чийто произход бил от о. Крит. По негово време Пловдивска митрополия имала следния административен състав: протосингел – о. Агатанел, надзорник за селата – о. Мелетий, двама дякони – Йосиф (българин), когото митрополит Кирил замонашил, и Серафим (грък).

К. Моравенов споменава имената на няколко свещеници, ръкоположени от митрополит Кирил, сред които изпъква личността на иконом поп Константин. За него той посочва, че бил родом от Воден (днес кв. Горно Воден, гр. Асеновград), а родителите му от близкото с. Паная (днес с. Руен), „дето нито гърци има, нито гръцки знаят да говорят“. По-достоверно е обаче да се приеме твърдението или на Никос Икономидис, пряк потомък на иконом Константин, че последният бил роден в гръцкото с. Амбелино (дн. квартал на Асеновград), където баща му бил свещеник в църквата „Св. вмчк Георги“, или това на Козма Апостолидис, че е роден в Пловдив около 1760 г. Самият иконом Константин наричал себе си „филипополитис“, т.е. „пловдивчанин“.

Образованието си той получава в Централното гръцко училище в Пловдив, при основателя му и главен учител в него – високообразование и ерудиран йеромонах Антим. Митрополит Кирил го назначава за първи свещеник в катералния храм „Успение Богородично“. По-късно иконом поп Константин сам става управител и главен учител в Централното гръцко училище. При приемника на митрополит Кирил – Паисий, иконом поп Константин се изявява и като книжовник. През 1817 г. съставя „Кодекса на абаджийския еснаф“ в Пловдив, а през 1818 г., вероятно по поръчение на митрополит Паисий, и „Наръчник на Пловдивска епархия или нейно описание“, издаден във Виена с лични средства на митрополита.

Иконом поп Константин умира в края на м. декември 1827 г.

Други имена от пловдивското свещенство по времето на митрополит Кирил, които заслужава да бъдат споменати, са тези на:

Отец Иван, българин от с. Цалапица. бил свещеник в митрополитския храм „Св. Марина“, а освен това и духовен надзорник на селата в епархията. Имал трима сина, като и тримата станали свещеници.

Поп Йочо (или Йовчо) е ръкоположен от митрополит Кирил на 22-годишна възраст. Баща му поп Илия също бил пловдивски свещеник, който около 1790 г. дошъл в Пловдив от Стара Загора. К. Моравенов споменава поп Йочо като помощник-учител в Централното гръцко училище по времето на митрополит Никифор (1825 – 1850 г.). Вероятно е бил българин.

След 1807 или 1810 до 1822 г. за кратко време един след друг двама митрополити възглавяват Пловдивска митрополи – Евгений и Йоаникий (или Йоасаф). След тях Пловдивски митрополит е Паисий.

Митрополит Паисий (1822 – 1825 г.), когото К. Моравенов нарича „цариградчанина“. В действително митрополит Паисий бил от гр. Еласона, област Тесалия, Централна Гърция. Важно свидетелство за него самия като митрополит и в цялост за облика на свещенството в Пловдив по време на краткото му архиерейско служение е това, че „държал много за подготвеността на свещенството и не ръкополагал всекиго“.

Той извиква майстори-резбари от Мецово, които изработват иконостаса на митрополитския храм „Св. Марина“. Твърде вероятно е митрополит Паисий, или по-късно преселили се в Пловдив гърци от Тесалия, да пренасят в тракийския град почитта към св. преподобномъченик Николай Вуненски, подвизавал се и завършил мъченически живота си в района на Лариса, икони на когото се намират в три от църквите в Стария Пловдив: „Св. Параскева“, „Св. Димитър“ и „Св. Николай“. С неговото дарителство е изработена изключително рядка по своето изящество Плащаница, съхранявана и днес в Пловдивска митрополия. За година на смъртта на митрополит Паисий Еласонеца се смята или 1822 г. или 1823 г.

Митрополит Самуил

През следващите две или три години до 1825 г. Пловдивски митрополит е Самуил, наречен Караманлий. Това му прозвище разкрива, че е произхождал от Южен Анадол. Според една от версиите за караманлиите, те били тюркозирани гърци, изповядващи православието, говорещи турски и гръцки със силен местен диалект, като пишели на турски, използвайки гръцката азбука.

За митрополит Самуил К. Моравенов пише, че той „държал много на уставното богослужение и често обикалял църквите“. Говорел турски и дори проповядвал на този език. Не е вярно обаче твърдението му, че причина за бързото отзоваване на митрополита от Пловдив са лош характер и злоупотреби. Истинската причина е, че заедно с редица други архиереи на Цариградската патриаршия, Самуил става таен член на Балканското националосвободително движение „Филики Етерия“ (Дружество на приятелите), основано в Одеса през 1814 г. Сред участинците в това движение бил и един от най-заможните и влиятелни по това време пловдивчани – Антониос Комизопулос.

Митрополит Никифор

Приемникът на митрополит Самуил е Никифор – най-значимият Пловдивски митрополит през първата половина на XIX в. Той заема пловдивската митрополитска катедра през 1825 г. и управлява епархията цели двадесет и пет години.

По това време именно става масовото заселване на българи от Средногорието и побългаряването на Пловдив. В най-влиятелен сред българските родове се превръща този на дошлите от Копривщица Чалъковци. Стожерът му – чорбаджи Вълко Чалъков Големия, е ктитор на шест от емблематичните църкви в Стария Пловдив: „Свв. Константин и Елена“, „Св. Неделя“, „Св. Димитър“, „Успение Богородично“, „Св. Параскева“ и параклиса „Св. Николай“. Отделно от това, името му се свързва с Бачковския и Рилския манастир. Силни били позициите му пред Високата порта и Цариградската патриаршия.

К. Моравенов пише: „Никифор Мидилийт дойде на 1824, или на 1825, живя до 1850… Той (владиката Ираклийски) имал един архидякон млад, по онова време на възраст 28 или 30 години, по име Никифор, грък от остров Мидил (Митилини). Него препоръчал Стефаники бей Богориди на гореречените двоица съотечественици (Вълко Малкият Чяляоглу и търговецът х. Иван Хр. Куюмфбиохлу) и те го поискаха от Патрик Евгения и той като желаеше да се настани ираклийски архидякон, тутакси назначи за пловдивский митрополит Никифора… Той (Никифор) доведе с него си в Пловдив двоица дякони, гърци, един млад кръщелник негов Панайотаки и брата си Панайотаки, човек на 35 години възраст – мирянин. Дяконите се зовяха Атанасий, родом мидилий (от о. Митилини), мъж на 30 години, умен, смирен, с понятие от езика ни и от едно племе, което счисляваше 27 владици, от които един бе и прежде бивши един самоковски владика, при когото живя и няколко години Атанасий и се изучи на езика ни. Той състави в Пловдив Консисториялнийт съвет в митрополията, съставляющий от троица от първите и по-учените попове и от четворица мирски лица и от по-първите еснафски търговски под председателството на Атанасия, който справлява този съвет осем години достолепно, ако и да е бил дякон.“

Вторият дякон също се казвал Атанасий и бил от о. Сифнос.

Сред „по-учените попове“ от времето на митрополит Никифор били синът на иконом поп Константин – Николаки, когото митрополит Никифор ръкоположил за свещеник и назначил за главен писар на митрополията. Освен това заедно с поп Йочо, и поп Николаки също бил помощник-учител в Централното гръцко училище. Служил в новопостроената църква „Св. Димитър“.

Поп Сотир служил в митрополитската църква „Св. Марина“ и починал през 1836 г. Както отбелязва за него К. Моравенов, той „отговарял за приходите на свещениците и ги раздавал“. Тоест той бил касиер на Митрополията. Като свещеник бил „строг и праведен, чист и почтен“. Водел енорийското училище, в което идвали „децата на махленците“ да ги учи на гръцк език.

Поп Никола бил българин. Като малко момче работил в с. Белащица като ратай в чифлика на Дервиш паша от о. Хиос. По-късно бил ръкоположен за свещеник от митрополит Никифор и назначен в църквата „Св. вмчца Неделя“, където останал до смъртта си. Вероятно митрополит Никифор го е познавал още като ратай, защото в близкото с. Брани поле се намирал неговият чифлик. По някакъв начин момчето му направило добро впечатление и той го изискал от господаря му Дервиш ага, изучил го и го направил свещеник. Поп Никола служел на български (разбирай църковнославянски) език.

По времето на митрополит Никифор имало и други свещеници българи, служещи в пловдивските църкви. Един от тях бил отец Иван, който служел в църквата „Св. Параскева“, в която църква до 1856 г. богослужението се извършвало на български (църковнославянски) език.

Въобще като умел дипломат и истински архиерей митрополит Никифор успявал да поддържа баланса между двата главни християнски етноса в Пловдив – българския и гръцкия. Затова и К. Моравенов го нарича „най-похвалний владика“. Ласкаво за него се изказва в своите писма и д-р Стоян Чомаков. Той определя митрополит Никифор като „благонравен и добронамерен“.

А когато бил наклеветен от страна на някои гърци и заточен от Патриаршията в Казанлък, именно българите се събрали на протест пред Конака и Митрополията в Пловдив и викали: „Искаме си владиката! Искаме си владиката!“

Със сигурност едно пъллноценно изследване на ктиторските надписи, поставени над църковни и манастирски врати, под стенописи и икони, в периода от 1825 до 1850 г. ще разкрие най-точно голямата дейност на митрополит Никифор в Пловдивска епархия, изразена в освещаване на много новопостроени храмове, устройване на манастири и училища – както гръцки, така и български.

От тези надписи особено интересн като съдържание е оставащият скрит за повечето хора ктиторски надпис от вътрешната страна на апсидата на Горнооденския манастир „Свв. Кирик и Юлита“, свързан с изографисването на олтара. Той е следният: „С иждивението на Макариос от Пруса, иеродякон на Високопреосвещения старец светофилипополския г-н г-н Никифор Лесвитиец се изографиса в годиня Господня 1848, септември 10“. Две години по-късно митрополит Никифор умира.

Наследен е от Смирненския митрополит Хрисант (1850 – 1857 г.), също от о. Митилини. За голямо съжаление, в историята на Пловдивска епархия, но и в историята на Българската православна църква, митрополит Хрисант ще се запомни като главен виновник за разгарянето на българо-гръцката църковна разпра в Пловдив, довела до връщането му обратно в Смирна (дн. Измир). Въпреки това, по негово време е разширена и изографисана митрополитската църква „Св. вмчца Марина“. Името му е и на ктиторския надпис в долния край на голяма икона на св. Три светители от църквата „Св. Параскева“.

През 1870 г. е учредена чрез султански ферман Българската епархия. Пловдивският митрополит Паисий (1857 – 1860 г.), произхождащ от Гирокастро (дн. Албания), за когото Найден Геров пише: „Новият владика мажи и глади, ала все е грък и нищо не е направил за българите“, в крайна сметка взима страната на последните, тоест на Екзархията. Под акта за низвержението му и изпраането му на заточение във Ватопедския манастир се подписва и Ксантийският митрополит – българинът Панарет (1860, 1868 – 1883 г.). Него именно Патриаршията изпраща като заместник на Паисий с идеята, че той като българин ще успокои българите и те ще го приемат. Но това, че е патриаршески митрополит, ги нара да го отхвърлтят дотогава, докогато той не преминава на страната на Екзархията през 1886 г.

Така от това време до 1906 г. в Пловдив има две митрополии – Екзархийска и Патриаршеска, като Патриаршията изпраща поне петима митрополити. Сред кандидатите за пловдивски патриаршески митрополит бил и св. Григорий Калидис, чиито нетленни мощи днес се съхраняват в църквата „Св. вмчк Димитър“ в Солун.

Тази част от историята на Пловдивската епархийска църква досега някак умишлено бе потулвана. Но тя е част от общата църковна история на Пловдивска епархия и на самия град Пловдив. И само ако приемем честно и непредубедено историческата истина, ние ще можем да се предпазим от грешките на миналото и да не допуснем да ги има и в бъдеще.

Иконом Емил Паралингов