Личният кръст като средство за живот в Христа

Анула ХРИСТОВА

В неведомите пътища на промислителната премъдрост Божия, тварната природа на човека се подготвя за вечния живот и непоклатното безстрастие посредством личния кръст, който въздигнат в духовно кръстоносене, става едно с Кръста Христов. Накратко сега ще разгледаме три начина, по които Бог използва личния кръст, за да направи от човека участник в Своя живот. Целта ни е да стане ясно какво следва да бъде отношението на човека към личния му житейски кръст, за да го превърне в свое мощно оръжие за спасение.

Личният кръст като средство за духовна бодрост

Великата сила на делото на покаянието, което се осъществява през целия съзнателен земен живот на християнина, се крие не само в това, че то е неотменима предпоставка за приемане на Божията благодат, но и в неговата абсолютна необходимост за запазване на тази благодат. Свети Григорий Палама казва, че покаянието е „начало, средина и завършек на гражданството в Христос“. То е необходимо, за да може не само външно, фарисейски, да сме в преклон пред Кръста, а мистагогично да бъде преживяна струящата от него нетварна енергия, т.е. да се усвява очистващата, просвещаваща и обожествяваща сила Божия. И именно за да не може човек да се отклони от този спасителен път на живот в покаяние, тук идва на помощ страданието на личния кръст, използван сега от Божия промисъл като средство за бодрост, което да ни държи в трезвост и будност на ума.

Когато под влиянието на болката от кръста душата започне да се покайва и изповядва пред Бога, настъпва и нейното радостно пробуждане, чрез което тя придобива решимостта да се остави напълно на Божията воля. Човек, докато е в греха, изцяло живее само с външните неща, т.е. външно и повърхностно. Затова се и нарича повърхностен, външен, плътски човек. Но с помощта на Божията благодат той започва да насочва взора си навътре към себе си и току-що благодатно пробудил се, той съзира един напълно нов свят – света на безплътните умове, невидим с просто око, а само с душевно. Посредством усещанията, които предизвиква в душата му това ново обозрение, той се освобождава от материалния свят и бива отвеждан към невидимия Божи свят, където свободно взема решението да стане верен раб Божи (св. Теофан Затворник, Път към спасние, изд. Полиграф, с. 206).

Това състояние всъщност е етественото за ума състояние. Но за да се поддъжа умът в това си състояние, е нужно душата да се задържа фокусирана (събрана) навътре в себе си и да се вглежда в открития там невидим свят, опазвайки така онова първоначално усещане, което я е отвело до Бога. Фокусирането (събирането) в себе си е условието за истинската свобода и благоразумие (мъдрост), понеже така душата открива своя Божи образ, който се храни от божествената благодат: „понеже ето, царството Божие вътре във вас е“ (Лука 17:21). Затова и човекът – този, който е тръгнал по кръстния път на спасението, се нарича задълбочен, вътрешен, духовен човек.

С усилията да опази естественото състояние на ума, започва и борбата за спасението, която съставлява личната вътрешна духовна бран. Християнинът е войн Христов, който влиза във война с древния враг на спасението – сатаната и неговите различни органи (митрополит Йеротей Навпактски, Το πολίτευμα του Σταυρού, 1992, с. 167). Затова и цялата земна Църква се нарича войнстваща. Духовната битка, която вярващият е призван да води през земния си живот, е по-страховита от битките между земните армии. Ето защо никой войн не може да излезе победител в тази битка, без да притежава добродетелта на бодърстването, което е основна характеристика на вътрешното съсредоточаване: „Бъдете бодри, стойте във вярата“ (1 Кор. 16:13).

Фокусирането в себе си, т.е. вътрешното съсредоточаване на душата, поставя началото на духовната бран у човека. Защото душата е границата, мястото, в което се осъщствява всичко, що е духовно – битка, съзерцание, молитва (митр. Теофан, пак там, с. 211). По този начин се омаломащава силата на нехайството (небрежението) на ума, кояот оставена безнадзорна, отвежда към душевна погибел (мъртвост на душата) (вж. св. Максим Изповедник, Глави за любовта, Зографски манастир, 2000, с. 188, 82).

Тези, които постоянно бдят над състоянието на ума си, вършат единствено благоразумни дела, а не неблагоразумни. Това означава, че те стават съдеятели на благодатта заради опазването на божествения мир в сърцето си, който мир е плод на действието на Светия Дух в тях.

Враг на сърдечния мир са изкушенията, които нахлуват посредством човешката гордост (вж. св. Никодим Светогорец, Път към съвършенство, София, 1996, с. 142-143). По причина на гордостта Божията благодат се отдърпва и се явява небрежението на човека към себе си – душевно състояние, което води към лукави помисли. Вътрешният мир се загубва и действието на Божията благодат се покрива със забрава. В Гетсиманската градина Христос казва на Своите заспали ученици: „Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение“ (Мат. 26:41). Тоест те да внимават да опазят своето велико богатство – вътрешния мир и душевната безметежност.

Законът на духовната бодрост се състои в това да задържаме ума в сърцето, където именно се стичат всички душевни и телесни сили. По-точно казано, духовната бодрост представлява затваряне на ума в сърцето, за което е нужно да се положи труд и мъченичество от страна на всички душевни и телесни сили. Затварянето на ума в сърцето, назовавано иначе като внимание, в патристичната книжнина се окачествява като трезвение (ниптичност). Защото вниманието на трезвението се различава от това при външния (повърхностния) човек, при когото вниманието обхваща единствено ума, без да прониква в сърцето, и съответно всички останали сили у човека остават неангажирани (св. Теофан Затворник, пак там, с. 208).

Сърцето е същността на душата. От него започва покаянието и всички душевни движения. И именно съсредоточаването на целия волеви дял на човешката душа (човешката воля) в сърцето се нарича бодърстване. Постигането му се подпомага от съсредоточаването на желателния дял на душата (желанието на човека). А съсредоточаването на желателния дял се осъществява посредством въздържанието на сетивата, т.е. чрез душевен и телесен пост.

Но когато душата започне тази първоначална духовна битка за своя естествен живот, т. нар. „съгласно природата“ ѝ, нейният ум се угнетява, реагира и търси как да блуждае, да се разсейва, вместо да се освободи, т.е. предпочита разпътството пред свободата (архим. Евсевий Витис, Ηδονή – Οδύνη, Атина, 1994, с. 126). В такива моменти непожеланите страдания извършват за душата това, което тя самата не успява да направи: упражняват над нея въздържание на сетивата ѝ, с други думи – налагат ѝ душевен пост. Под натиска на страданията на сетивата, умът започва да осъзнава своето състояние, т.е. да се пробужда посредством страстния дял на душата като от дълбок сън и да прозира, че не е на прав път. Започва да си припомня Онзи, Който е центърът на нейното съществуване – Бог, и тогава поведена от ума, цялата душа, с всичките ѝ прилежащи сили (на разума, волята и желанието), се предоставя на Бога чрез сърдечната молитва, отвеждаща я до помненето на Бога. Сиреч, постоянното бодърстване на душата се реализира чрез непрестанно помнене на Бога, което от една страна освобождава ума от поробването му от телесните сетива, а от друга – не само чен е го угнетява и уморява, но и възстановява душата в естествения за нея живот, „съгласно природата“ ѝ.

В обобщение може да секаже, че когато се случва човек да се е подхлъзнал встрани от пътя на добродетелта, Бог използва като средство „наказателната сила на дявола човекомразец“, така че тя да послужи като „причинна случка за възвръщането в пътя на добродетелта“. Тоест ползвайки болките на страданието, което да връща душата обратно към добродетелта и пътя на доброто (пак там, с. 196-197). По този начин например болестта се превръща в средство за духовна бодрост, за постоянно помнене на Бога, което е необходимата предпоставка за отбягването на греха и оздравяването на душата (Г. Мандзаридис, Χριστιανική ηθική, с. 164).

Личният кръст като средство за очистване и предпазване

Когато човек се намира в покайно състояние, неговите грехове се опрощават посредством изкупителната Божия сила (енергия). Само че последиците от греха остават. Тези последици формират страдателното състояние на човека. Собствено взето, човешкото покаяние е безсилно, недействено (Г. Флоровски, Творение и изкупление, Солун, 1983, с. 123). Възстановяването на изначалната цялост и стабилност на човешката природа е възможно единствено след възстановяването на реалното единение на човека с Бога: „Ако човек не влезе в единение с Бога, той никога няма да може да стане участник в нетлението“, казва св. Ириней Лионски (Против ересите, ΙΙΙ, 18.7).

Път и надежда за живот в нетление се открива единствено чрез Въплъщението на Бог Слово. Христос е Възкресението и Животът. Телесната и душевната устроеност на човека се пречиства и обновява единствено посредством страдание, което е в единение със Страданията Господни. Това единение се осъществява посредством послушанието на човешката воля към Божията, т.е. чрез приемането с вяра и надежда на личния кръст.

С други думи, във вътрешното пространство на човека, в душата, раната, нанесена от греховната страст, остава. Тази страст може да се укрие от човека и той да не я вижда в себе си, но Бог, Който навлиза в дълбините на човешката душа, я знае: „Всичко е голо и открито за очите на Оногова, пред Когото ние ще отговаряме“ (вж. Прем. Сол. 1:7; Евр. 4:13). И Лечителят на душите посредством непожеланото страдание очиства душата от последиците на човешките прегрешения, или казано по-добре – изцелява душата от непознатите ѝ страсти.

Външните кръстове изкореняват „напълно семето на злото – доволството, което отнема от ума божествената любов“ (св. Максим Изповедник). Страданието прониква дълбоко в душата и онова, което душата сама не успява да постигне, го постига то – изкоренява неестествените удоволствия, които подобно на крадец превръщат любовта на ума към божествените неща в любов към сетивните неща. И така го възвръща в присъщото му достойнство.

Нечистотата на ума се състои в лъжливите познания, в невежеството относно вселенските неща, в страстните помисли и греховния апетит (вж. св. Максим Изповедник, Глави за любовта, Зографски манастир, 2000, с. 197, 34). Нечистотата на душата се състои в неестествените ѝ движеия под действието на страстните помисли. Докато душевната чистота се състои в нейното естествено движение, при което нейния страдален дял (волята и желанието) остава безстрастен спрямо нещата и помислите за тях. Само че тъй като страстният помисъл се състои от страст и помисъл, то ако се отдели помисълът от страстта, ще остане само чист помисъл. Това отделяне на чистия помисъл от страстта става възможно посредством въздържанието и духовната любов, т.е. любовта към духовните невидими реалности на чистите умове (пак там, с. 198, 39, 43).

Затова, когато човек не може да устои във въздържанието, Бог му дава страданието на личния кръст. В този случай страданието се превръща във въздържание, принесено от самия човек, което иначе сам той не би могъл да постигне поради вкорененото в него противоестествено доволство, причинено от самолюбието. Това противоестествено самолюбие е тъждествено на неразумната юбов към плътското тяло. И именно страданието е това, чрез което се прочистват последиците, нанесени от отравянето на душата с неестествени удоволствия, съгласно разкритото от Бога на Исайя: „…и с огън ще те вкарам в чистота, а непокорното (в теб) ще унищожа и ще отнема от тебе всяко беззакние и всяка (твоя) гордост ще смиря) (Ис. 1:25 по Превода на 70-те). И едва тогава душата може да се представи на Страшния съд в бялата дреха на чистотата (вж. св. Йоан Касиан, Обозрение на духовната битка, с. 144, 182).

Така, силните болки на страдалния дял на душата (желанието и волята), в който именно са разположени сетивата на страданието, стават откупът за всяко едно човешко прегрешение. Чрез страданието душата привиква да не се доверява на себе си, а да отхранва искрено смирение и любов към Бога (св. Никодим Светогорец, пак там, с. 144). Тогава съкрушената душа предоставя като истинско поклонение Богу изправлението на всичко, което е пропуснала да направи (архим. Евсевий Витис, пак там, с. 197). В това се заключава и смисълът на думите на пророк Исайя: „Ще те благославям, Господи, защото Ти се прогневи над мен, но отвърна гнева Си и ме утеши“ (Ис. 12:1 по Превода на 70-те).

В смисъла на очистващата сила на външния кръст трябва да разбираме и случаите, в които чрез леко страдание Бог като Промислител предпазва човека от някое по-голямо страдание. Господ Иисус Христос предупреждава: „Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо“ (Йоан 5:14).

Личният кръст като средство за проявяване на Божията слава

Божията педагогика цели придобиването от човека на съвършено смирение, което възпрепятства нарастването на егоизма и предоставя място за проявление на Светия Дух (Г. Мандзаридис, Πρόσωπο και Θεσμοί, Солун, 1997, с. 78). Бог възпитава подвизаващия се в добродетелта посредством постоянни изпитания, „за да узнаем Неговата благонамереност и бъдем изпитани в Неговата незлобливост“ (Прем. Сол. 2:19, по Превода на 70-те). Постоянните изпитания предоставят на човека възможността да стане достоен за обожествение, да стане съвършено Божие подобие и в личността му да се прояви славата Божия. Тогава човешката личност става място на поклонение на божествената слава, защото „като злато в горнило ги е изпитал и като всесъжена жертва ги е приел. И във времето на пришествието те ще блеснат като искри, пробягващи по стърнище“ (Прем. Сол. 3, 6-7. По Превода на 70-те).

Подвизаващият се в добродетелите, ако и частично да е умрял за греха, все още не е достигнал до съвършеното лично уподобяване на Бога. Ето защо е необходимо постоянно да бъде изпитван. Като праведен, Бог започва Своя съд първо от Своите Си: „Защото време е да почне съдът от Божия дом“ (1 Петр. 4:17).

Чрез постоянните изпитания подвизаващият се е призван да затвърди своето търпение и надеждата си в Бога. Евангелието изисква от вярващите отричане от плътския живот и изповядване на духовния. Това означава, че вярващите трябва да живеят в света само духовно, защото тези, които нямат свой живот, носвят в душите си Христос, Който живее наместо тях. И тъй като те в име Божие са мъртви по отношение на сетивния живот, биват съдени по плът чрез скърби и много страдания, чрез притеснения и гонения, претърпявайки с радост безбройните видове кръстове (архим. Евсевий Витис, пак там, с. 203-204).

За това постоянно изпитване подвизаващият се е нужно да придобие духовно мъжество. То е изразът на неговото преродено от Божията благодат сърце (митр. Йеротей Навпактски, пак там, с. 171). Духовното мъжество идва като плод на вътрешната чистота, чрез която се вкусва благодатта. Само че ако мъжеството е свързано с гордост, то не е истинско. Истинското духовно мъжество е тясно свързано със смирението: „Голямото смиреномъдрие отработва и мъжество и тогава на душата не може да се окаже никакво бесовско влияние“ (св. Максим Изповедник).

Кръстът на изпитанията се дава на човека по три начина (св. Максим Изповедник, Глави за любовта). С първия се предлагат на подвизаващия се неща, които предизвикват чувствена наслада: физическо здраве, красота, богатство, светска слава и други подобни. Чрез тях вярващият е призван да придобие духовно мъжество и да устоява на влечението си по тях: „Тъй, прочее, всеки от яас, който се не отрече от всичко, що има, не може да бъде Мой ученик“ (Лука 14:33).

При втория, верният бива лишаван от чувствена наслада посредством бездетство, бедност или опозоряване, поставяне в унижение.

А с последния, третия, чувствената наслада се премахва от верния посредством различни телесни страдания, като болести, болки и др. Чрез тях Бог призовава вярващите да придобият добродетелта на търпението, която отвежда до смирението – тоест, те да се утвърдят в добродетелта на надеждата за придобиването на съвършената любов: „с търпението си спасявайте душите си“ (Лука 21:19).

Свети апостол Яков казва: „Изпитанието на вашата вяра произвежда търпение; търпението пък нека бъде съвършено нещо, за да бъдете съвършени и цялостни, без никакъв недостатък“ (Яков 1:3-4). Съвършен е онзи, който посреща външните кръстове с търпение и вътрешно въздържание. В човешката история има стълбове на търпението. Св. прав. Йов се е показал такъв стълб на духовното мъжество, а св. Йосиф – на целомъдрието (вж. св. Максим Изповедник, пак там, с. 221, 96).

В заключение можем да кажем, че смисълът на изпитанието се крие в това човешката воля да се предостави всецяло на живота на Божията любов, като по този начин осъществява своето чудно сливане с победното тържество на вярата. Така че страданието на Кръста по своята същност е методично обучение във вяра (Ιω. Κορναράκη, Η βίωσησ του πάθος, Солун, 1987, с. 24-25). Като цяло личните кръстове се допускат от Божията любов за по-голямото укрепване във вярата.

Източник Цъковен вестник, бр. 8 / април 2020 г.