Левски между светостта и светкостта

Ставр. ик. Павел Гърбов

Човечеството има нужда от светостта, и независимо дали го осъзнава или не, инстинктивно я търси. Но твърде често, прегръщайки като норма това, „що е в света похотта на плътта, похотта на очите и гордостта житейска (1 Ин. 1:16), „душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух (1 Кор. 2:14). И затова не разпознава светостта, истинската светост, изливаща се от Осветителя Дух Свети, „Когото светът не може да приеме“ (Ин. 14:17). Защото в Неговата светлина вижда ясно, че делата му са лоши, а той не иска да ги остави и да върви през „тесните врата“ по „скръбния път“ нагоре – към единственото, което може да осмисли и оправдае съществуването му.

Отхвърляйки истинската святост като неприемлива, нечовешка, невъзможна, светът си изфабрикува нейни отровни двойници и, за да ги легитимира, започва да им се покланя, да ги издига на пиедестали, да ги величае. Понякога в това дело се стига до пълни абсурди. Например императорът-иконоборец Михаил Травлос считал за светец Иуда Искариот. Епископалната църква на САЩ пък е канонизирала Мартин Лутър Кинг, който се оказа (съгласно неотдавна разсекретените доклади на ФБР за него) сексманиак с поне 45 извънбрачни връзки! В Русия някои надигат гласове за канонизацията на Сталин…

Повод за написването на настоящото изложение стана подобен почин- отправения на 12.02.т.г. от ПП „НФСБ“, към Св.Синод на БПЦ, „Призив-обръщение“, относно това – „да бъде спешно разгледан въпросът с канонизацията като светец на йеродякон Игнатий, познат със светското си име Васил Иванов Кунчев и тачен в паметта на народа като Васил Левски“.

Поредният извисил глас в общественото пространство „призив“ по този въпрос. Дай Бог и да е последният! Именно за да допринесем за това, се заехме с този малък труд.

Защото макар от НФСБ да „напомнят“ (за миналогодишното си такова обръщение) и да го наричат „Молба“, но в края на писмото си заявяват, че „имат право“ да настояват „да бъде разгледано предложението за процедура по канонизацията на Васил Иванов Кунчев“. Преди всичко не става ясно откъде произлиза това тяхно „право“ от Хартата за правата на човека, от законодателството на Република България или от Църковното право? Първите две очевидно никога не са се занимавали и не се занимават с въпросите, касаещи канонизацията на светци, а в последното отсъстват правила (канони), които да позволяват на политически партии да предявяват подобни претенции към Църквата.

Нещо повече, в повтарящото се „напомняне“ на НФСБ има и нещо обидно като че БПЦ не може да разпознае светостта на просиялите в нея Божии угодници, или още по-лошо (и абсурдно!) не желае да ги прославя, та се налага политически партии да настояват за това, което във всички времена на своето съществуване, тя с радост е правила. А всъщност, по въпросите, засягащи светостта, както отделни хора, така и съставените от тях политически партии, могат само да се допитват до Църквата – като деца към Майка си и като ученици – към своята Учителка. Защото самият феномен на светостта, в частност в неговото човешко измерение и правилното понятие за него, принадлежат единствено и само на Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква (част от която е и БПЦ-БП) и на никой друг.

Затова, правилният подход в случай като разглеждания би бил интересуващите се от евентуалната канонизация на Васил Левски, да се обърнат към Св.Синод с въпроса: „Светец ли е…?“ И тогава нямаше да стане нужда да пращат два пъти писма. Впрочем, по всяка вероятност, те не подхождат така, не защото не се досещат за „реда“, а защото вече имат мнение (за което не допускат, че може да е неправилно) и просто искат то да се легитимира от съответната институция. А и защото въпросът с канонизирането на Левски има вече почти век и половина

предистория.

Ще я преминем набързо. Първият „канонизатор“ на „мъченик Васил Левски“ е Христо Ботев „в съставения и издаден от него стенен календар за 1875 година“ той поставя паметта му на 9-ти март1. С което „поетът-революционер“, независимo, че е автор на едни от най-богохулните произведения в българската литература (стихотворенията „Моята молитва“ и „Борба“), си присвоява прерогативите на Църквата и еднолично си обявява за светци тези, които според неговото усмотрение са такива. Но този календар отдавна е забравен, а и очевидно дори професионалните патриоти днес не го признават за автентичен „документ“, щом не им стига Ботевата канонизация, а искат такава и от БПЦ.

Следващият ярък представител на почина за признаването на святост на Левски е знаменитият Иван Вазов. С големия си талант и поетично майсторство той създава силно въздействащото си стихотворение „Левски“, в което започва „канонизацията“ си със:

селяните прости светец го зовяха…,

минава през хиперболата:

той беше готов

сто пъти да умре на кръста Христов…

и накрая стига до кощунственото:

О, бесило славно

по срам и по блясък

ти си с Кръста равно!…

За да доизгради образа на своя герой, поетът прибягва както до утвърждаването на злонамерени слухове-клевети (че уж Левски бил предаден от поп Кръстьо), така и до откровени измислици (че уж Левски бил изтезаван след залавянето си)2. Понастоящем и едните и другите са разобличени от съвременната историография, но понеже е майстор на словото, с това си произведение Вазов извайва един макар и неистинен, но запомнен от поколения българи образ на светец-мъченик.

Атеистичната власт от 1944 до 1989 г. нямаше причини да стимулира църковен култ към Левски, но много допринесе за легитимирането на неговата светска „канонизация“, за утвърждаването му в пантеона на националните герои.

Нов етап в историята на „църковната“ прослава на Васил Левски започна през 1996 г. ,когато представители на т.нар. „Пименов“ разкол, търсейки популярност, му направиха „канонизация с всички обичайни атрибути: житие, молитви, икона3. А най-важното вместо нужните доказателства за прокламираната от тях святост оправдаха деянието си с неистинни и мъгляви фрази. Но независимо от всички усилия (и поддръжка от „демократичната“ власт, чието „чедо“ бе и самият разкол), тъкмо „канонизацията откъм лъжесинода доказа на практика лъжовността на самия почин“4. Впрочем, явно и самите разколници не си повярваха, защото на 20.07.2004 г. последва нова „канонизация“ на Левски „отново от алтернативния Синод“5. Естествено, автентичният Св.Синод не призна нито първия, нито втория опит за валидни.

През 2015 г. последва нова офанзива този път от страна на неправителствени организации, които „молят“ Св. Синод да започне процедурата по канонизация, защото, по думите на един от техните лидери Г. Найденов: „Ако Левски бъде канонизиран, това ще е велик ден за България“6. На следващата година, чрез медиите, споменатите инициатори се жалваха, че „няма никакво развитие“.

В 2018 г. НФСБ се включи в „епопеята“ отправяйки „гореща молба“ за разглеждане на въпроса за канонизирането на Левски, като настоява на това, че „Светият Синод трябва да преодолее съмнения и колебания, ако има такива“7. Защото, според партийците, „с живота си на безсребреник и аскет…, с делата си за освобождение на христолюбивия ни народ, със самопожертвованието си, както и със последната си изповед, той е доказал неопровержимо своята неразрушима връзка с Православната ни вяра и своята святост“8.

Доколко неопровержимо се доказва чрез споменатите доводи светостта на Левски, ще разгледаме по-нататък в изложението. А тук е достатъчно да обърнем внимание, че ако в НФСБ бяха взели предвид, че щом след инициативите от 1996, 2004, 2015 и 2018 г., Св.Синод не предприема никакви стъпки в посока на канонизацията, то, биха следвало да се досетят, че той явно ще да има не съмнения и колебания, а съвсем определено мнение. Вместо да се интересуват от него и от мотивите за него, патриотите в настоящата година отново настъпват.

А техен представител дори си позволи в предаване по БНР да се оплаква, че не получили никакъв отговор (впрочем същите обвинения отправят чрез медиите към Синода и НПО-тата в 2016 г.) видите ли, защо е това мълчание, нека поне ни отговорят. Създавайки впечатлението, че сякаш Църквата няма какво да каже, но се инати и отказва да прослави „светеца“. В „призива-обръщение“ даже се казва: „по необясними за нас причини въпросът до ден днешен не е разглеждан от Светия синод на БПЦ“. Както това твърдение, така и горното че не им се отговаря от Синода са неверни.

Нека приведем пасаж от Протокол №4 от заседание на Св. Синод на 26.02.2019 г. В параграф 22 на същия, дословно четем: „Писмо, вх. №135/21.02.2019 г. на НИК на ПП „НФСБ“ с Призив-обръщение и молба за канонизация на йеродякон Игнатий- Васил Левски.

Св.Синод РЕШИ:

Българската православна църква Българска Патриаршия винаги е почитала паметта на йеродякон Игнатий (Васил Левски) като национален герой, като в негова памет отслужва панихиди и заупокойни молитви.

Св. Синод задълбочено и многократно е разглеждал въпроса, касаещ канонизацията на йеродякон Игнатий (Васил Левски), като всякога е вземал следното решение:

Няма предпоставки за канонизация (прославление в лика на светиите) на йеродякон Игнатий (Васил Левски), които да съответстват на изискванията на каноните на Св. Православна църква“.

Ще каже някой а защо не се излезе публично с едно изявление и на всички да е ясно? Без да си присвояваме длъжността на говорител на Св. Синод, ще се осмелим да предположим, че давайки отговор директно на запитващия (НФСБ), Синодът умишлено избягва ненужния шум и скандал, който непременно ще се случи, ако подробно се изложат на всеослушание всички несвети думи и дела на „Апостола на свободата“ (като част от мотивите за неканонизирането му) т.е. предпочита се действие по максимата: „За умрелия или добро, или нищо“. Или за Левски е изказано предостатъчно „добро“, но по-добре да не го поставяме в светлината на Христовата истина, на Божественото Писание и на свещените канони на Църквата…

Колко по-добре щеше да бъде всички партии, НПО-та и др. кандидат-канонизатори, да бяха чули краткото и категорично мнение на един от най-известните съвременни български историци и изследователи на делото на Левски, председателя на фондация „Васил Левски“ професор Иван Стоянов. Той казва: „Левски не е светец!“9 И продължава: „Много са митовете около Левски и когато ги написах, бях обвинен, че го принизявам. Не, правя го достъпен да видим грешките му и да видим, че той хем е като нас, хем не е“10.

Много е вероятно и ние да бъдем обвинени, подобно на честния професор. Но, много по-лошо би било да оставим впечатлението, че причините за неканонизирането на Левски са „необясними“, а „светостта“ му „неопровержимо“ засвидетелствана. Затова е наложително да внесем яснота по въпроса не с лозунги и декларации, а поставяйки го в светлината на православно-християнското разбиране за светостта, а след това и засягайки най-главните несъответствия между него и известното ни за живота, делата и думите на Дякона. Целта ни ни най-малко не е да го дискредитираме, а да престанат неразумните претенции към БПЦ и да можем да осмислим по-добре неговото място в българската история.

Нека започнем с това:

Що е светост и кои са светии?

За светостта няма формула“11 – казва преп. Паисий Светогорец. Всъщност няма и формулировка за това що е светостта – нито в Стария, нито в Новия Завет, макар в цялото Писание за нея да се говори многократно. Може би, защото в собствен смисъл, единствен „Господ е свет“ (1 Цар. 2:10). Нещо повече: „Светий е Неговото име“, възвестява св. прор. Исаия (57:15). И както се открива на същия пророк, серафимите, окръжаващи Божия престол, непрестанно възгласят: „Свет, свет, свет е Господ Саваот!“ (Ис.6:3). В съгласие с това откровение и св. Тихон Задонски казва: „Бог е святост“. Което е станало най-явно за човечеството след Боговъплъщението – в Лицето на Богочовека Иисус Христос, който е „върховният пример за Божествена святост“12.

Още в Стария Завет Бог призовава вярващите в Него: „бъдете свети, защото Аз, Господ, Бог ваш, съм свет“ (Лев. 19:2; 11:48). Същото изразяват и думите на Христа в Новия Завет: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48). Затова и Апостолите призовават към светостта: „Залягайте да имате мир с всички и светост“ – пише ап. Павел (Евр. 12:14); също и ап. Петър: „Но по примера на призовалия вас Светия и вие сами бъдете свети във всички постъпки“ (1 Петр. 1:15).

Щом, съгласно откритото ни свише (чрез Свещ. Писание), светостта е присъща на Божеството, а човеците са призовани да я придобият, то когато говорим за светост у хората, тя ще се „състои в причастността на човека към Бога, в неговата обоженост, в неговото преображение под действието на Божията благодат“13. Съответно,

всички светии са станали и стават святи, чрез благодатта на Светия Дух“ –  казва св.Теофан Затворник.

Всички светии са се подвизавали за любовта Христова“ – посочва главният отличителен белег преп. Паисий Светогорец14.

Те „са разширили, задълбочили и вкоренили своето съзнание с Христа, в Христа“ – допълва преп. Юстин Челийски.

Пътят на светиите-продължава блаж. еп. Варнава (Беляев) – се състои не във външно извършване на добри дела, щото те да биха били, колкото се може повече, не, а щото те да биха били, колкото се може по-близо до Божията мисъл и воля за тях“15.

И накрая – „светец не е този, който върши велики дела, а който се въздържа и от най-малките престъпления“ Йоан (Шаховской), архиеп. Сан Франциски16.

С всички тези щрихи – изреченията на св. отци и богослови на Църквата – се опитахме да очертаем понятието за това, що е то светецът. Но кой и как определя, достигнал ли е определен християнин до святост, придобил ли е благодатта на Св.Дух? Нали е „дълбоко човешкото сърце повече от всичко… кой ще го узнае?“ (Иер. 17:9 – слав.прев.). А и съдът е дело на Господа. На Неговото тяло обаче – „Църквата (вж. Еф. 1:23), която е „стълб и крепило на истината“(1Тим.3:15), се открива, че със своя свят живот някои от починалите са угодили на Бога, достигнали са вечното блаженство и предстоят за нас пред Неговия престол. Прославени от Бога, те биват прославени и от Църквата. Признанието на Църквата на един или друг от нейните починали членове, за пребъдващи в сонма на Божиите угодници, се нарича канонизация17. Много е важно да уточним това, защото битува едно съвсем неправилно разбиране на този акт. Ще цитираме един от вносителите на призива-обръщение на НФСБ (а именно В. Касабов), според който „Канонизирането е висшата степен на възхвала“18. Нещо като своеобразен орден за „бойни заслуги“, присъждан от Църквата. А кой би посмял да каже, че Левски няма заслуги пред народа и Родината? Обаче, както се вижда от казаното дотук „свети“ пред името не е почетно звание, диплом, сертификат, медал… Нещо повече – „не е във властта на Църквата да направи някого светец или да (го) извади от тяхното (на светиите – б.м.) число. Църквата само констатира факта на светостта на един или друг човек19(когато такъв е налице). Факт, за който се съди по следните критерии: „безукорно изповядване на православната вяра, подвижнически живот, почит от страна на народа, а също засвидетелствани приживе и след смъртта чудеса, извършвани по молитвите на Божия угодник, и, накрая, в някои случаи- пълно или частично нетление на светите мощи“. При канонизация на мъчениците „най-важно значение има самият факт на пролятата за Христа кръв“20.

Прави впечатление, че сред току-що изброените критерии, никъде не се открива „мотивът“ на НФСБ, изтъкващи „живота и дейността му (на Левски – б.м.) в защита на православните християни“ – т.е. това, дори и да е вярно, не може да се приеме като свидетелство за святост. А сега нека видим, доколко споменатите „живот и дейност“ изпълняват (или не изпълняват) останалите критерии.

Открива ли се у йеродякон Игнатий (Васил Левски)

безукорно изповядване на православната вяра?

Безспорно, на богохулно-кощунния фон на редица други хъшове-революционери (Ботев, Стамболов, поп Грую Бански и пр.) Левски може да изглежда „силно религиозен православен християнин“21. Не един и два са храмовете в страната ни,които пазят спомен за случаи, в които той е пял на църковни служби – може би във връзка с това, в началото на тефтерчето му стои преписан тропарът на св. равноапостоли Кирил и Методий22; споменава се и случай, в който йеродяконът се причастява23. А в неговите писма на много места се срещат изрази като: „с Божия воля ще съсипим гнилата и страшлива държава“24 или „добър е Господ“25; в тефтечето пък дори намираме следния стих:

Чуй мамо, как затръбява,

тойзи глас за кървав бой,

но Вишний нек ни защитава,

както прави всегда Той!26

За съжаление обаче с каквато лекота Левски споменава Бога, търсейки (уж) Неговата помощ, със същата артикулира и с дявола. Например, когато войводата Филип Тотю го пита какво мисли за евентуално търсене на помощ от Руския император, то Дяконът отговаря: „Брате! Ний не отказваме помощъта и от гяволът“. Няколко десетилетия по-късно, по повод нахлуването на нацистка Германия в Съветска Русия, Уинстън Чърчил ще каже: „Ако Хитлер нападнеше Ада, аз най-малкото бих дал положителна препоръка на дявола в камарата на общините“27. Политиците си приличат. Не казваме, че и Левски, а и Чърчил не са имали вяра в Бога. Но на политика му е ужасно трудно да не употреби в дейността си всичко, включително и споменаването както на Бога, така и на дявола. При това не непременно по православен и благочестив начин. Така Васил Левски много пъти в писмата си използва Божието име, за да легитимира революционните си убеждения:

чиовекът, от както го е създала природата … има и благословението от Бога, да бъде господар съ сичките си права, от Когото му са налага и първата длъжност да мисли за народат си!28

И Евангелието нали така казва чиовече! Трябва да работим зарат народа си и сичко да жъртвувам за него …!29

ние ще извадим народа с благословението Божие от ада в рай30.

Не можем да не забележим крайно обърканите понятия на Левски за християнството. Хем за Бога говори, хем човека го е създала „природата“. После пък набляга на някакви „права“, когато в Писанието Бог съобщава на човека преди всичко неговите задължения; преп. Паисий Светогорец даже казва: „Да търсим права – това е светска логика. Колкото човек е по-светски, толкова повече „права“ има. Колкото е по-духовен, толкова повече е лишен от права“31.

Както знаем, Господ посочва като две най-главни заповеди – любовта към Бога и любовта към ближния, като под последния не се имат предвид единоплеменниците („народат“) – понеже в Христа Иисуса „няма вече иудеин, ни елин“ (Гал.3:28) – а изобщо хората, даже и враговете (Мат.5:44). Последното е непостижимо за който и да е революционер (нали революцията е въоръжена борба с „враговете“). И Левски, искайки пари от богатите българи (чорбаджиите), хем се мъчи да ги убеди, че това им бил „първийт дълг Богу“32, хем ги заплашва, че ако откажат да дадат: „ще ви пратим там!!! При чернаго бога!“33 (т.е. при дявола – б.м.).

Така ли постъпваха Иисус Христос, Апостолите и другите светии? Както е известно, по време на Своята проповед Спасителят и Неговите ученици, се издържали с парите, които пускали в „ковчеже“ тези, които го слушали – като волни пожертвувания (вж. Ин. 12:6). И св. ап. Павел събира „милостиня“ от християните, но на принципа: „всеки да отделя, колкото му сърце дава, без да му се свиди и без да го принуждават“ (2 Кор.9:7). Няма заплахи, няма изнудване. Можем да правим много съпоставки между апостолите Христови и „Апостола на свободата“, но нека се насочим към главното. Каква е същността на християнската проповед? Сам Господ, след Своето възкресение изпраща учениците си с думите: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина, и Светия Дух, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал“ (Мат. 28:19-20). Именно това и правят св. Апостоли – проповядват Боговъплъщението, Изкупителното дело, Възкресението и Възнесението на Спасителя Иисус Христос. А какво проповядва „Апостолът на свободата“? По неговите собствени думи: „…съм бил проповядвал на тамкашните българи да умрат за българщината си, чи им е отечество“34. Но нали и Господ Иисус Христос и апостолите Му имаха поробено от римляните отечество? Проповядваха ли те бунт против властта на потисниците? „Кесаревото-кесарю, Божието-Богу“ бе отговорът на Христос. Апостолите обикаляха море и суша, но не за да организират „революция“. Нима християнството не цени свободата? Цени я, и то повече и по-истински от всеки революционер-освободител на угнетени и онеправдани. Но я намира в нещо много по-голямо от политическа независимост. „Ще познаете истината – казва Господ – и истината ще ви направи свободни“ (Ин. 8:32). А „всякой, който прави грях, роб е на греха“ (ст. 34). Това, пък, робство, го води към другото – още по-страшното – това на смъртта. Затова преп. Юстин Челийски пише: „Стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува (Гал.5:1), в свобода от греха, от смъртта, от дявола“35. И пак: „Свободата расте, хранейки се с благодатта“36.

За какво всеотдайно и себепожертвователно се бори Левски? (Из Програмата на БРЦК) „1. БРЦК има за цел да освободи България чрез революция, морална и с оръжие…; 2. За да бъде изпълнена тая цел, позволява се всяко средство: пропаганда, печат, оръжие, огън, смърт и пр.“37

За какво, на свой ред, се бори християнството? „Да не забравяме – пише св. Юстин – в този свят се борим за вечен живот. И побеждаваме, ако се въоръжаваме със Божието всеоръжие“. А „Божието всеоръжие“ – това са светите евангелски добродетели, начело с вярата и молитвата“38. Впрочем, по думите на преподобния отец и в Христа можем да говорим за „революция“. Но каква?

„…Възкресението! Наистина най-великата революция в цялата вселена. Единствената съвършена и завършена революция… Ние, днешните хора живеем в света на т. нар. революции. Ние живеем в свят на преврати. Живеем, както се казва, в свят на велики промени. Но докъде водят тези сегашни промени? – До злодейства, до убийства. Всичко това са лъжливи революции, които не водят човека към безсмъртния живот и вечния живот, които не водят човека към истинското щастие. Всичко това е лъжа. Това е революцията на падналия ангел в рая, който тласнал към грях и човека – революцията на дявола! Революции на дявола – това са днешните революции. Какво казвам с тези думи? – Истината, цялата истина за човешката история. Защото, какво е направил дяволът с Адам и Ева? Той ги е тласнал към своята дяволска революция… Бедните наши прародители Адам и Ева! Те мислели с помощта на злото да стигнат до доброто… с тази лъжа живее човешкият род – не само до Христа, но и до днес. И до днес, и до днес същото правят, същото вършат. Хората искат с помощта на злодейството да се възцари на земята (така наречената) правда, „великата“ правда за всички хора… Дяволът е упоил ума на хората, съблазнил ги е с най-голямата съблазън и ги е измамил с най-голямата измама: измамата, че можеш да станеш добър с помощта на злото, че можеш да станеш добър с помощта на дявола, че можеш да бъдеш добър без Бога и противейки се на Бога. А Господ е дошъл в този свят, за да покаже, че само с помощта на добри средства можеш да станеш добър, че само с Божията помощ можеш да станеш Бог по благодат… Това е евангелското учение, братя. Доброто може да се постигне само с добри средства… В какво се състои разликата между всички тези революции и революцията на Господа Иисуса Христа? В това, че цяла Европа учи, подобно на лъжливия папизъм: „целта оправдава средствата“. А Христовото Евангелие учи: не целта оправдава средствата, но добрата цел винаги изисква само добри средства“39.

Следователно ако и за най-благородната (от човешка гледна точка) цел, използваните средства нарушават свещените канони на Църквата (нейния „дисциплинарен кодекс“), а още повече – Божиите заповеди, тогава няма как кандидатът за светец да изпълни критерия за безукорно изповядване на християнската вяра. Която не се състои в едното име „християнин“, а най-вече в живот според тази вяра, според заповедите на Господа и родените от тях Църковни правила.

За съжаление, доколкото Васил Левски, като истински революционер, действа изцяло с идеята, че неговото „свято дело“ оправдава всякакви средства, то и си позволява да извърши редица

нарушения на каноните,

а накрая стига и до потъпкване на някои от най-главните Божии заповеди.

Нека тръгнем от най-малкото. Независимо от достатъчно ясните исторически данни (не е имало причина някой някога да ги крие), се намират хора, които да твърдят, че йеродякон Игнатий не бил „хвърлил расото“. Какво си е мислил Левски, няма как да узнаем, а това какво е извършил се знае. Най-напред „на 3 март 1862 г. самоволно и съзнателно напуска монашеското и църковно поприще, и избира за себе си светския път. Открадвайки коня на вуйчо си, той се насочва към Сърбия. З. Стоянов описва какво направил дякон Игнатий, след пристигането си в Ниш: „Първата му длъжност била, щом пристигнал в хана, да съблече от гърба си омразното расо и да се разстриже, което разбира се безпрепятствено извършил“40.

Но през пролетта на 1863 г. го виждаме в родния му град – отново в расо! Не за дълго обаче – срещу Великден на следващата (1864) година, „в местността Алтънчаир край Карлово, Левски отрязва русите си коси и захвърля калугерската шапка. Двамата му приятели Георги П. Христов и Христо Пулев са поразени не само от необикновеността на това събитие, но и от спокойната и непоколебима решимост, с която Левски се освобождава от външните знаци на дяконството“41. Но не спира дотук – „По-късно, по време на празничната служба“ той отива да пее в църква, отначало „неузнаваем в новите си (цивилни – б.м.) дрехи“. След като, обаче го разпознават, „изненадата и любопитството отстъпват мястото си на раздразнението и гнева“42. Ето и коментар от мястото на събитието – на архимандрит Хрисант: „Бях очевидец и на разкалугерването му. Цялото Карлово се възмути от гнъсната му постъпка43. За много наши съвременници сигурно е трудно да проумеят защо е тази остра реакция на карловчаните. А тя е такава, защото за християните – съграждани на Левски, това е скандал, какъвто рядко се случва. Демонстративният отказ от спазването на църковните правила, касаещи поведението на постригания в монашество и посветен в свещен сан, в комплект с отиването да пее на най-празничната служба в годината, и без думи казва: „Не ме интересува какви обети съм дал пред Бога! Не ме интересува и дали това ви харесва! Ще правя каквото си искам!…“

Добре, но можеш ли след това да твърдиш, че обичаш Бога, че обичаш ближния?! И не знаеш ли, че за такава провокация (по църковному – „съблазън“), веднага те изобличават думите на св. ап. Павел: „Не ставайте съблазън ни за иудеи, ни за елини, нито за църквата Божия“ (1 Кор. 10:32).

Всъщност, с напускането на мястото на назначението си и с изоставянето на своето служение, с тръгването надлъж и шир – заради революционното дело – йеродякон Игнатий попада под санкцията на ред от свещ. канони на Православната църква. Най-напред, на 41-во правило на Лаодикийския събор, което „не позволява те (клириците – б.м.), имайки намерение да се отправят някъде и да се отлъчат от тази църква, за която са отредени, да биха се отправяли на път без волята на своя епископ“44.

Кражбата на коня ни отвежда към 25-то Апостолско правило: „Епископ, или презвитер, или дякон, изобличен в… кражба, да бъде низвергнат от свещения чин“45.

С изоставянето на епархията си, йеродяконът нарушава и 15-то Апостолско правило, в което се казва: „Ако някой презвитер или дякон, или въобще намиращ се в списъка на клира, оставяйки своя предел (т.е. област, епархия – б.м.), отиде в друг и… живее в другия без волята на епископа си, на такъв постановяваме повече да не служи“46.

Оттук необходимо следва и друго нарушение – след като няма отпустително писмо от архиерея си, което да му позволи да живее и служи в друга епархия (не епархии!), йеродякон Игнатий няма как да служи св. Литургия (заради което всъщност е ръкоположен). Впрочем, сведенията за неговото „служение“ от революционния му период се свеждат до пеене в църква и един маслосвет, в който участва. А с 3-тото правило на Антиохийския събор се определя: „Ако някой свещенослужител, който няма препятствие по болест, и няма затруднение от някоя друга благословна причина, например от пребиваване в плен, не служи в продължение на цели три години, то такъв не трябва вече да се допуска до служение“47. Някой патриот може да каже, че делото по освобождението на българския народ е „благословено“, но именно със заниманията свързани с него, йеродякон Игнатий попада под санкцията най-малко на две правила. Първо, в тълкуванието си на 83-то Апостолско правило Теодор Валсамон ясно казва: „Различни апостолски правила забраняват на посветените (в свещен сан – б. м.) лица да се занимават с общонародни дела“48. А понеже правилото изобличава и „дякон, който е на длъжност във войската“ (както Левски в легията на Раковски – б. м.), то споменатият канонист уточнява: „тук трябва да се разбира не воинско дело, свързано с употребата на оръжие, тъй като последното е абсолютно забранено49 за клириците. И близкият по време до нас, известният специалист еп. Никодим (Милаш), в своето „Православно църковно право“, относно длъжностите на духовните лица пише: „От разните обществени занятия каноните забраняват (посветеният – б. м.)… да се заема с мирски или военни работи и най-после, да участва в политически работи50. А, както е известно, тъкмо в тези три неща е животът и делото на Левски!

Доколкото, пък, освен дякон, той е и монах, то за него се отнася и 7-то правило на IV Вселенски събор, с което се постановява: „Определихме, щото и монасите, причислени веднъж към клира, да не встъпват нито във воинска служба, нито в светски чин; а ония, които са се решили на това и не се връщат с разкаяние към оня начин на живот, който са избрали заради Бога, да се предават на анатема51. В тълкуванието си към него Йоан Зонара пояснява: „… настоящото правило разсъждава за тези клирици и монаси, които са снели от себе си свещеното одеяние и са се облекли във воински дрехи… или в светски дрехи52. Защото „за всеки чин на посветените е определено и свойствено нему одеяние“53, поради което и всеки, числящ се към клира трябва „да носи определеното вече за клирици облекло“ (из 27-мо правило на VI Вселенски събор).

Впрочем, макар Левски да не носи определеното за йеродяконския му чин облекло – за да не пречи на революционната му работа, но щом самата работа го изисква, може пак да го облече. Т.е. революцията е неговият „канон“, поставян всякога над християнския закон. Ярка илюстрация, на което е и заклеването на комитетските дейци, описано подробно от поп Минчо Кънчев: „Левски, като облече попското ми джубе, надяна камилавката ми, наметна епитрахила ми и строго избърбори нещо като молитва. На масата бяха турени Евангелието, кръст, камата и револвера на Левски и един книжен фишек, напълнен с барут. Всинца стояхме на крака. Левски говореше и ний всички в един глас след него повтаряхме клетвата… Евангелието, камата и револвера целуваме. След актът на закълнаванието Общи стри на дланта си барут и накара съзаклятниците да го миришат с разтворени гърди“54.

Тази сцена ни е позната от учебници, картини, паметници… Но, благодарение на подробното описание на поп Минчо, можем да му дадем и християнска оценка. Най-странното е, че има автори, които да поставят тази клетва към „православния“ актив на Левски, респективно – към аргументите за неговата религиозност и даже, святост. А всъщност, с гореописания акт се нарушават и заповяданото от Господа в Евангелието (същото това пред което се кълнат!), и, отново, църковните канони.

Първото, което е недопустимо, е това дякон да си слага свещенически епитрахил. В 23-то правило на Лаодикийския събор се казва, че „четци и певци не трябва да носят орар и така да четат или пеят“. Ако на четците и певците се забранява да употребяват това, което принадлежи на по-горния – дяконски – чин, то толкова повече дяконите не бива да си слагат свещенически епитрахил, а свещениците – епископски омофор. Първо, защото лъжат – и себе си, и околните – че с това придобиват прерогативите на чин, който не им е даден. И второ, защото с това нарушават и 18-то правило на I Вселенски събор, което повелява: „…дяконите да знаят своята мяра, знаейки, че те са служители на епископа и са по-долу от презвитерите… Ако някой и след това определение не се покори, да бъде лишен от дяконство“55. Впрочем, защо самият поп Минчо не извършва заклеването? Очевидно, Левски се явява в ролята на „върховен жрец“, съобразно мястото си в революционната организация. И в ролята на такъв, всичко му е позволено.

„…Строго избърбори нещо като молитва“. Явно дори поп Минчо не е могъл да разбере какво точно. А и би ли могло да е молитва? Молитва за заклеване? Но такава няма в нито един свещенически требник. И няма как да има, понеже Самият Господ Иисус Христос повелява: „Аз пък ви казвам: да не се кълнете никак… Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия“ (Мат. 5:34,37). Така учат и св. отци на Църквата. „Клетвата и въобще е забранена“ – пише св. Василий Велики56. Също и св. Йоан Златоуст, отговаряйки на недоумението – как в Старозаветния закон тя се приема, а в новозаветния, вече не, казва: „Христос, когато казал, че клетвата произлиза от злото, казал това не с цел да изтъкне, че древният закон произлизал от дявола, но (затова) още по-силно да отвърне слушателите от древното несъвършенство… Тогава, значи, ще кажеш ти, клетвата не трябва да се счита за произлязла от злото. Не! Даже твърде много от злото: но само сега, когато е открита най-високата мъдрост, а не тогава“57. На друго място светителят резюмира: „аз полагам закон – съвсем да не се кълнете“58. И блаж. Теофилакт, архиеп. Български е лаконичен: „Клетвата, освен „да“ и „не“, е нещо излишно и произлиза от дявола“59.

Ако клетвата се оценява в Евангелието като нещо лошо, то какво да кажем за проклеването, от което мнозина се страхуват, а немалко и вършат. Но след последните виждаме и Левски, който заплашва прочутия войвода Панайот Хитов (на когото е бил знаменосец!) с думите: „Проклет да си в българското име, ако ти само извлечеш нещо от писмата ни и кажиш другиму, докато не ти се е позволило от Привременното правителство из Българско“60. А св. ап. Павел повелява: „Благославяйте вашите гонители, благославяйте, а не кълнете“ (Рим. 12:14). Ако дори гонителите не трябва да кълнем, то какво да кажем за приятелите, съратниците, учителите, какъвто се явява войводата за Левски?

Но да се върнем на „молитвата“ на Дякона – очевидно тя е негово лично „литургично“ творчество. Нещо също нередно. Какво, ще каже някой, нима не можем да се молим Богу и със свои думи? Можем, но в частните си молитвословия. В църковните – каквито се явяват отправяните в свещено одеяние – се употребяват само такива молитви и чинодействия, които са утвърдени от официалната църковна власт – минимум от епархийския архиерей. Без такова благословение, с измислени молитви и обреди (като заклятието на Левски), в действителност, не се извършва свещенодействие, а престъпно самочиние. Впрочем, неправославността на измисления от „Апостола“ ритуал, се вижда и от другите атрибути, употребени в клетвата.

Най-напред, ако това, което разиграват Дяконът и сподвижниците му, трябваше да изглежда като православен обред, то участващите в него нямаше да миришат барут, а тамян, който неизменно присъства във всички църковни свещенодействия, бидейки натоварен със съответно символно значение – ту като спомен за даровете на Витлеемските мъдреци; ту на ароматите, употребени при погребението на Христа; най-често – като осезаем образ на духовното благоухание на чистата молитва, а също и „чистия обет на добрите дела, от които се излива благоухание, както казва Апостолът: „ние сме Христово благоухание пред Бога“ (2 Кор. 2:15)“61. А за обет на какви дела може да е барутът – както със своето назначение, така и със своята смрад?! На същите, за които трябва да послужат револвера и камата. Които Христос отхвърли, казвайки на ап. Петър: „върни ножа си на мястото му, защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“ (Мат. 26:51).

И този, както и много други евангелски завети, като че се зачеркват от кръстосаните върху св. Евангелие нож и пистолет. Като например: „С търпението си спасявайте душите си“; „Отдайте, прочее кесаревото кесарю, а Божието Богу“; „Първом търсете царството на Бога и Неговата правда“; „Ето, Аз ви пращам като агнета посред вълци“…

Съвсем не по християнски е и целуването на оръжието наравно с главните символи на Христа – Кръста и Евангелието. И в древност християните-воини са целували понякога мечовете си, но за целта на самите остриета бил изобразяван Христовият кръст – т.е. целува се всъщност той, Господният знак (такъв меч може да се види напр. в историческия музей в Добрич). А тук, не само, че символите на смъртта и унищожението са заедно със символите на Бога и вечния живот, но даже първите са поставени над вторите… Едва ли революционерите са го направили с умисъл – по-скоро водени от своето светоусещане, от чувството, че в делото за което се кълнат, те се надяват повече на барута, револвера и камата, отколкото на силата на Кръста, Словото Божие и молитвата. Което, пък, е нагласа съвършено противоположна на тази, която виждаме дори у светците, които често са воювали по силата на своята професия – като св. вмчк Георги, св. вмчк Теодор Стратилат, св. Михаил Воин, българин и др.

Най-страшното обаче в живота на Левски не е тази клетва, а това, което следва по-нататък. Като тътен на задаваща се буря звучат параграфите от т.нар. „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“. Всички наказания, които предвижда Левски в нейния наказателен закон, са като тези в законите на Чингиз Хан – СМЪРТ! Със смърт се наказва дори „ако някой не признае Централния революционен комитет и поиска да се опита по своя воля да вдигне бунт“62. Което показва, че далеч не всички „революционери“ в Българско са признавали самопровъзгласилия се за единствено меродавен по въпросите на Освобождението БРЦК. Това се вижда и от едно писмо на Левски до гореспоменатия Панайот Хитов, в което четем: „От тия планове твой… разбира са, че не ни вярваш, затова ни ги и неразясняваш. Следователно крийш са от нас, тогава и ний от тебе… от ден на ден зима корен Привременното ни правителство и Вия не искате да чуйте неговия глас, тогава то ще стои против вас“63. Левски едва ли е могъл да сплаши с тия закани П. Хитов. По-важното в случая е, че група хора, нарекла се „Привременно правителство“ иска да наложи своя смъртоносен „закон“ („Наредата“) не само за членовете на организацията, но и за всички – включително онези повече от 99% от българите, които не са признали тази организация (никой не ги е и питал), не са ѝ делегирали пълномощия да действа от тяхно име, нито пък са гласували тази „Нареда“.

В едно от своите писма, за този който не иска да е „чисто народен българин“, т.е. да е лоялен към БРЦК, Левски заявява: „той не е българин, той не е християнин, не е и човек! Следователно нему смърт, смърт и смърт!“64. Наистина, едва ли в историята на България има друг документ с претенции за закон, който да е по-тоталитарен, по-недемократичен, по-агресивен спрямо тези, в името на чието освобождение им се отказва каквато и да е свобода на политически избор, освен – под страх от СМЪРТ – да признаят и подпомагат с всичко, което им бъде поискано „правителството“ на БРЦК! И ако това е зародишът на „чистата и свята република“, каква ли би била тя в пълното си развитие? Навярно подобна на „Народната република“, в която „свободно“ живяхме до 1989 г., но в по-краен вариант – може би от типа на КНДР?

Че смърт е грозила не само противниците на БРЦК (турци и българи) но и просто несъгласните с революционното му дело – като единствен императив в живота им – се вижда от случая с бай Иван от Царацово. Самият той бил съратник на Левски, но жена му „бидейки майка на няколко дребни дечица“ (както я описва З. Стоянов), очевидно се е тревожила, какво ще прави, ако нещо се случи с мъжа ѝ, поради което и изразявала пред него своето неодобрение на революционната му дейност. Явно последният се оплакал на „шефа“, от което последвало решението:

– Да я очистим – един ден казал нашият херой /Левски/ на бай Ивана.

– Съгласен съм – отговорил той, без да изпитва надълго причините. (…) Планът между Левски и бай Иван бил скроен. Първият щял да дойде рано една заран да извърши престъплението, а бай Иван по обикновеному ще да извика: „Тичайте съседи, нападнаха ни душмани!“65

Но защо е необходимо това злодеяние? „Чорбаджия-изедник“ ли е съпругата на бай Иван? Не, просто съпруга и майка, тревожеща се за мъжа и децата си. Предател ли е? Не – не се споменава дори за намерение да издаде някого. А и защо да предава мъжа си, като тогава пак ще го загуби? Формално тя дори не попада под ударите на нито един от членовете на „Наказателния закон“, предвиждащи смърт. Просто е несъгласна с „партията“ БРЦК и има смелостта да го изкаже. Т.е. в очите на Левски не е „чисто народна“. А той и друг път се е заканвал: „Който не е чист, убивам го…“66. „Хубав дякон! Не молитви в гласа му, а желязо и огън!“ (думи на Ангел Керелов, член на РК в Батак)67.

За щастие, очевидно, по някакви причини на невинната жена от Царацово ѝ се разминало. На други обаче не е…

През юли 1872 г. Васил Левски с видим патос пише на Л. Каравелов: „Възпрятами ръкавити си! И каквото ми са чини, ще са почне от черна глава“68. Няма и месец след това, той пак докладва на Букурещкия си кореспондент: „Тайната полиция стори сефтето да убива“69. „Черната глава“ е наместникът на Ловчанския владика Иларион – йеродякон Паисий, който се занимавал с делата на епархията, докато архиереят бил в Цариград.

Документите и спомените на участниците в събитията показват, че дяконът не е бил „върл противник“ на комитетското съзаклятие. Той е обвинен за такъв по подозрение70. По думите на Ст. Заимов, причина за последното станала една фраза на йеродякона. Когато някои попове и кметове в епархията му казали, че нямат пари за „владичнината“ (вноска за издръжката на съответната митрополия, която и сега всяка енория изплаща, съобразно дохода си), той спонтанно реагирал: „За комитета намирате пари, а за владиката нямали, казвате, ще ви науча аз вас!“71 Тези думи били разчетени от комитетските дейци (и преди всичко от Левски) като заплаха, и Димитър Общи – един от членовете на „тайната полиция“, отговарящ за тази част на страната – получил устна заповед за убийството на д. Паисий. Той обаче не побързал да я изпълни и затова Левски започва да пише писма до комитетите в региона, та те „да наблягат на Общи, че трябва да убие дякона“72. Явно, в някакъв момент, отнякъде и д. Паисий е подразбрал, че се крои нещо против него, защото се постарал да увери някои от комитетските дейци, че не им е враг. „Затова и Д. Общи написал писмо до Ловешкия комитет, в което предлагал да се отложи убийството на дякона, понеже той се ‘покръстил’“73. На събранието, занимавало се с този въпрос, едни предлагали да се сплаши Паисий, та да напусне епархията; други – да се пуснат компрометиращи слухове за него (т.е. да се наклевети) и да бъде отстранен от своето началство… Но Левски бил категоричен: „дякон Паисий трябва да се убие!“ Очевидно обаче Общи не е убеден и изисква не устно, а писмено нареждане от централата. Не след дълго то пристига – в него има „заповед да се убие час по-скоро владишкия наместник дякон Паисий. Ако не приемел да го убие, щели да хвърлят жребий: на чието име се паднел жребия, той щял да убие първо него, Общи, а после и дякона“74. Убийството бива извършено. Няколко месеца по-късно, след залавянето на Д. Общи и В. Левски, турската полиция се заема да разследва и обстоятелствата по него. Тук „Апостолът“ се опитва да стовари цялата вина върху довчерашния си съратник, като лъже, че Общи му пратил „рапорт“, доказващ, че д. Паисий щял да „издаде работата на властта“; че Левски уж изпратил питане до Букурещкия комитет по въпроса (дали да се убие о. Паисий), но докато дойде отговорът, Д. Общи убил йеродякона, т.е. сякаш не Левски е наредил убийството, а сътрудникът му проявил самоинициатива. Само че, след очна ставка пред разследващите и като разбрал, че турците имат в ръцете си свидетел, прочел на Общи заповедта, подписана от Левски (тъй като самият убиец бил неграмотен), то поръчителят си признал: „Каквото и да съм казал преди за убийството на дякона, аз изпратих на Димитра писмо с подпис“75. Във връзка с това, не е излишно да отбележим, че и в днешното ни българско законодателство, съгласно чл. 21 от раздел III на Наказателния кодекс, за подбудителя на подобно престъпление се предвижда същото наказание, каквото и за извършителя на деянието. Че йеродякон Паисий е бил убит по заповед на Левски без никаква вина, свидетелствува и членът на РК в Ловеч – също съратник на „Апостола“ – поп Кръстьо Никифоров. Провокиран, след Освобождението, да говори за тогавашната дейност на радикализиралите се комитетски дейци, той заявява, че о. Паисий „…бе убит на права Бога от ръцете на несмислените наши народни двигатели… Тия, като бяха чисти и мъдри хора и като знаеха разумно да вършат работата си, защо вършиха такива глупости и варварства, та доведоха работата до там? Кой и защо уби дякон Паисия, когато той беше невинен човек и който при издъхванието си не изказа убийците си, ако и да ги знаеше кои са?“76.

У все пак, изглежда необяснима тази настойчивост, с която Левски изисква убийството на йеродякона. За да разберем откъде идва тя, трябва да се върнем три месеца преди убийството, когато от 25.04. до 05.05. в къщата на Каравелов в Букурещ, се провежда извънреден конгрес на БРЦК. На него се констатира, че събраните до това време средства, не стигат за закупуване и на 100 пищова. Затова „се приема нов устав, като основен акцент в него е възприемането на „терористични методи“ за събиране на пари“77. В чл. 5, гл. 9 от него се предвижда смърт за всеки, който пречи за набавяне на пари по какъвто и да е начин. А чл. 1, гл. 5 дава неограничени права на местните революционни комитети да набират средства, както намерят за добре – в методите влизат и възможност за изпълнение на смъртни присъди, на отказващите да дават пари, заплашителни писма, отвличания с цел откуп и др.

Една българска „Коза ностра“ с идеална цел!

Според проф. Унджиев основните тези в този устав и доклада са дело на „Апостола“78. Впрочем императивността на този курс се вижда ясно и в писмата на Левски. В едно от тях той пише: „Сега кажете ни от де по-скоро да намерим пари? Защото до сега сам работил бес пари и едвам са види работата ни“79. И пак: „Гледам, че сичката ни работа опира до пари, пък няма…“80. И още: „Парите са водител на всичко!“81; „Първото е парити…“82; „Трудете ся да събирате пари!“83; „Със сичките си сили да са трудите да събирате пари, защото там ни стои сичката работа“84; „…че бес пари са ни може…“85; „От днес ще ни е работата да тръсим парити“86; „Та пари! Пари!87.

В светлината на тази ситуация, укорите на д. Паисий към българите, че дават пари за комитета, са били разчетени от Левски като застрашаване на набирането на средства и, по гореспоменатия чл. 5, гл. 9 – основание за смъртна присъда.

Но, след като е разяснена нуждата от пари, идва въпросът: „А от где ли ще ги събираме? От българите…“88; „Дето има пари, ще искаме, ако не дават, ще земаме“89. Или, революционните дейци, начело със своя „Апостол“, се заемат най-напред да „освободят“ българите (вкл. и насила) икономически – от парите им – за да ги инвестират после тези средства в политическо освобождение. При това, освен заплахите, има и обещания за бъдещи блага – дори от името на Бога: „Решили сми са: – пише Левски на един чорбаджия – или да ви събирем, или да ви поразим!… Определява Ви са в пет дена да намерити под какъвто вече начин тая сума 150 лири турски… Както щети, или сто и петдесетте лири ща Ви бъдат помили, или вечен живот със сичката ви фамилия90. Това си е цяла „индулгенция! При това много на сметка- за 150 лири, цялото семейство в Рая! Едва ли и римският папа е предлагал някога толкова евтино местата в царството Божие!

Правейки подобна „оферта“ на друг чорбаджия Левски изтъква: „…което правя към вас от голямо човеколюбие“91. Освен, че е крайно добър и благороден, „Апостолът“ е и мъдър, и предвидлив. Той признава с горчивина: „… не вярваме и на самити наши дейци въ сичко“, защото „…доста сме са лъгали от хората, па и от помежду нази си“92. И затова определя: „Вище чрез Вашите тайни юнаци за пари!… Юнаците от дето земат пари, трябва да са изважда десатокат от парите и да им са разделя, а другите да остават в касата“93. Ето, така вече е друго нещо. Сега революционерите няма да се изкушават, като бъркат в меда да си облизват пръстите, а „законно“ ще си получават пая от „плячката“. И „юнаците“ се заловили за работа…

В Лясковец е убит чорбаджи Васил Козлев, а след като убийците са разкрити и заловени, Левски пише на Христо Иванов: „За да се избавят затворените, трябва да се убие и синът му сега, ако той не е чист…“94 Което звучи нелепо, та чак глупаво – дали турската полиция, след още едно убийство, ще пусне заловените престъпници или ще се задейства още повече, та да излови и новите?!

Опитът да се убие богаташа Николчо Арнаудов от Орхание, след което да се запали и къщата му, е неуспешен95. Друг набелязан е Величко Стоянов от Русе. Левски дава указания на водача на групата : „…Да идеш да му вземеш парите, а друго нищо не правѝ – той такъвзи като му вземеш парите, той става народен“96. Защо? От благодарност, че са го освободили от имането му? Не – от страх, че могат да го освободят и от живота! Но, докато „юнаците“ успеят да се разберат с Величко ефенди, се появила турска потеря97 и „освобождението“ било провалено.

И така, въпреки убийствата и рекета, „противно на очакванията, революционната хазна не се пълни“98. Левски е крайно недоволен. „…Не мога да гледам, – пише той на Каравелов – на страшливити ни работници, които от страх засират сичко и работата да стои на едно място“99. И ръководителят решава да даде личен пример. Което, по думите на проф. Иван Стоянов става и „най-голямата му грешка100. Новата мишена е Ловчанския чорбаджия Денчо Халача, който също е отказал да дава пари за революция (предпочитайки да инвестира в образованието на българчета в чужбина). В навечерието на Успение Богородично, докато чорбаджията със семейството си е на поклонение в Троянския монастир, Левски прониква със взлом в къщата му. Нека оставим самият извършител да говори – чрез разказа за случилото се, който той изпраща на Л. Каравелов. „…Изпочупил бях врати, сандъци и не намерих повече отсвен 1400 гр(оша) тур(ски), се бешлици. Така бях приготвен вътри, ако дойдеши той (ст. дума за Стойчо Гиргинов – слугата, оставен да наглежда дома – б.м.) нямаше да става никакъв шум. А то дойде напред момчето, посрещна го другарят ми, надади вик: тичяйте хора!… докато пристигна то се вика и бори са с другарят ми, престигнах, ръгнах го с камата си на смърт… Не умря изведнъж, захвана да вика повече, което не можеше да са укрий вече, ръгнах го още веднъж, за да са не мъчи, и да не може да каже какви са биле. Жялно! За невинното момче, но ако не беше така, беше изцапано на много стърни! Докато постигнем целта си ще отидат и невинни хорица доста…“101 Откровеността и цинизма на това изречение са поразяващи, затова ще спрем дотук с разказа. Тази фраза открива и истинското лице на революцията. На всяка революция, защото няма политическа революция, която да не е погълнала „невинни хорица доста“. Това откровение на „Апостола“ зачерква и прочутия му девиз: „Ако спичеля, пичеля за цял народ, ако изгуба, губа само мене си102. Защото без да спечели нищо (освен малкото откраднати пари), героят погубва българи от същия този народ, който уж ще освобождава. Това волно, съзнателно, предумишлено убийство на напълно невинен млад човек, срива авторитета на Васил Левски. „Хората са възмутени… Орханийци, етрополци и тетевенци отказват да се подчиняват на един убиец. Организацията, създадена с толкова труд от апостола, започва да се срива пред очите му“103. Един от многото скандализирани е и поп Кръстьо Никифоров, който след седем години ще си позволи да изкаже на всеослушание това, което със сигурност са мислели през август 1872 г. и много други българи: „ Знае още… и невинното младо момче, убито посред пладне в Лович (в Денчовата къща) от несмислена ръка, на което кръвта му и днес вика за отмъщение… Кой и защо уби невинното момче в Лович (в Денчовата къща) и защо отиде там? Народ ли да събужда, или къщи да обира и хора да убива? Всичките тези глупости докараха работата до там, според Евангелието: „Имже мерию мерите, возмерится вам (С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери)“104. И действително  с началото на „революционния терор“ и убийствата на българи идва краят на дейността на Васил Левски. Той е осъден на смърт от турския съд именно за убийството на Стойчо Гиргинов, а също (като утежняващо вината му) и за поръчителството на убийството на йеродякон Паисий. Известният изследовател на делото на Левски – Димитър Страшимиров – пише в 1907 г.: „…терорът не закъсня да коства и живота на Левски, а след като грозеше да разруши и целия комитет от основите, скоро изгуби и своята слава“105.

Така че „защитата на православните християни“, от страна на Левски, за която се говори във призива-обръщение на НФСБ, е по-трудно доказуема от покушенията на православни християни, извършени или поръчани от него.

Може много да се говори по темата за убийството, за светците, които са убивали (като воините св. Георги Победоносец, св. 40 мъченици и св. Евстатий Плакида, св. Александър Невски и св. Иля Муромец, и мн. др.), за тълкуванието на Божията заповед „Не убивай“ и т.н. Но тук искаме да обърнем внимание само на следното. „Да се убие човек – пише преп. Юстин Челийски – означава: да му се отнеме времето, дадено му от Бога, за да придобие той чрез своя земен, временен живот вечен живот. Това означава още: да се посегне на безценно Божие творение във видимия свят“106. И пак: „Всяко убийство в същото време е и самоубийство, тъй като убиващият, със самия акт на убийството, извършва самоубийство в себе си…“107. И наистина, след убийството на Стойчо Гиргинов, по думите на проф. Иван Стоянов „Левски не е онази изключителна личност. Личи неговата припряност, прибързаност“108. Съвестта му явно го измъчва, защото той „веднага се изповядва пред отец Енчо Николов през септември в Сопот, след което казва и на майка си. Дъщеря ѝ Яна споделя, че тя само промълвила: „Иде ми да се хвърля в герана“109.

Какво покаяние е принесъл йеродякон Игнатий пред о. Енчо, няма никога да узнаем – изповедта е тайна. Както и дали свещенослужителят му е определил епитимия. По принцип „волните убийци се подлагат на двайсетгодишна епитимия“110 (т.е. до 20 години отлъчване от св. Причастие). Св.Григорий Нисски (в 5-тото си правило) уточнява, че „Волно убийство е (и)… когато някой в противоборство, биейки сам, и бидейки бит, нанесе с ръка удар в някое опасно място“111.

Но гореказаната санкция се отнася за миряните, извършили убийство. А „клириците, по какъвто и да било начин извършили убийство се низвергват (т.е. лишават от сан – б. м.), тъй като в такъв случай не се прави никакво различие между неприятели или разбойници, или каквито и да са други“112.

Разбира се о. Енчо не може да низвергва никого – това е прерогатив на архиерейската власт. Но и да докладва на владиката си не може – първо, ще наруши тайната на Изповедта; а второ – нарушава и устава на БРЦК, в който, като комитетски член се е клел, и за което би го заплашвала смърт, като предател. Можел е само да упъти йеродякона към епископа му. Което едва ли е направил. А самият йеродякон Игнатий, може би вече поуспокоен, виждаме три месеца по-късно – пак при съдействието на о. Енчо – да се причастява; и то именно като дякон. Невъцърковен човек не може да разбере колко недопустимо е някой, огрешил се със смъртни грехове, опетнил се с толкова кръв, който съгласно каноните дори не трябва вече да е дякон, да дръзва да пристъпи към най-голямата светиня – Тялото и Кръвта Христови! Някой може да каже: но нали той се е покаял за греховете си и се е изповядал именно, за да му се простят? Само че „покаяние“ означава обръщане, скъсване с греховете и поемане по противоположния път – на добродетелта.. А Левски, както е известно, съвсем не се е отказал от това, което го е довело до падението му, от това да жертва „невинни хорица“ в името на революционната утопия. И може би, тъкмо това недостойно пристъпване към св.Чаша е било капката, която е преляла чашата с несветите дела на Дякона. Малко след това причастяване следва и залавянето му. Господ поругаван не бива!

Както вече споменахме, едни изследователи намират началото на трагедията на Васил Левски в убийството на Ловешкия момък. Други – още по-рано – в убийството на дякон Паисий или изобщо със стартирането на революционния терор. Но, по наше скромно мнение, началото на пътя, извел йеродякон Игнатий до Софийското бесило е много по-назад във времето. То е в онази съдбоносна крачка, с която прекрачва прага на монашеската килия – мястото на своето послушание. Приемайки изкусителния помисъл, че в света може да направи нещо по-полезно, по-християнско, по-велико – за себе си и за другите – от това, чрез монашеството, което е приел, да се стреми към духовното съвършенство, към светостта.

Общо правило за всички светски кандидат-канонизатори на Левски е до крайна степен да умаловажат или даже да оневинят и оправдаят (напр. Вазов) неговото

изоставяне на монашеството,

нарушението на свещените обети, които е дал пред Бога. И това е естествено – светът никога не е разбирал, а поради това и не е долюбвал християнския монашески подвиг. Защото този подвиг се противопоставя на владеещия света светски дух и защото изобличава всички, твърдящи, че е невъзможно да се изпълни идеалът, явен в Евангелието.

През 2018 г. и НФСБ се присъедини към горесопоменатата група, заявявайки: „Нашата твърда убеденост е, че не може да се вменява във вина на Васил Левски напускането на манастира, защото той не го е направил, за да се отдаде на светски удоволствия и начин на живот“113. В това изречение има най-малко две неверни неща. Първото е, че оставяйки монашеството, Дяконът не се е отдал на светски живот. От оня Великден, когато застанал демонстративно на певницата в цивилни дрехи и по време на цялата му революционна дейност, та до самата му смърт, Левски води изцяло светски живот. Това е най-явно от самата цел, осмисляща този живот, цел, принадлежаща изключително и само на този свят – политическо освобождаване на българите и тяхното земно благоденствие в „чиста и свята република“. Всичките му писания са изцяло в светски дух, устройващи светски цели, задачи, дейности. Ако се споменава тук-там за „Бог“ или „Господ“, то не е с по-друга цел от тази на американските президенти, които независимо от религиозните си въгледи и живот, неизменно повтарят: „Бог да благослови Америка!“ Но ето една интересна мини-статистика: в 60-те избрани писма на „Апостола“, издадени неотдавна, той споменава името на Иисус Христос само веднъж (при това приписвайки Му думи, казани всъщност от св. Йоан Богослов114). В същото време, в най-краткото писмо на Апостол Павел (Послание да Филимон), името на Спасителя е изречено 6 пъти. Пропорцията е очевидно обратна. Защо св. Павел пише така? Защото за него „животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Фил. 1:21), водеща те при Този Живот. А Христос каза: „И всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен“ (Мат. 19:29). Не заради „народа“, „свободата“, „революцията“, а заради Него – Христос, за да Му служи денонощно-доживотно. Не по „народната воля“115, а „изпълнявайки волята Божия (Еф. 6:6). Както отбелязва и съвременникът (и съименник) на Левски – св. Игнатий Брянчанинов: „Същността на монашеския живот се състои в това да изцелим своята повредена воля, да я съединим с Божията воля… В отричането от своята воля за наследяване на Божията воля, се състои отричането от себе си, заповядано от Спасителя… „Животът е в Неговата воля“, е казал Пророкът“ (Пс. 29:6-слав.прев.)116. Защо монашеството гледа на своеволието, като на нещо много лошо? Защото е порождение на гордостта – най-първият и главен грях, стоящ в основата на всички останали. а както казва прочутият Светогорски аскет – старецът Йосиф Исихаст: „присъствието на гордостта не позволява на Божията благодат да остане в човека. И единствения начин да изкореним звяра на гордостта е послушанието, отсичащо своеволието“117. „Знай – продължава старецът – че нито умната молитва, нито Божественото Причастие, нито бдението, нито който и да било друг подвиг, не спасява монаха така, както послушанието… Ако не проявяваш послушание, то, и да се причастяваш, и да служиш Литургия, и да извършваш умна молитва, за теб е приготвен адът… Ако монахът не се заеме здраво с послушание и Иисусова молитва от самото начало, заплачи за него. Сляп се е родил, сляп и ще умре“118. Затова и един от трите обета, които дава пристъпващият към монашеството е обетът за послушание – към стареца, към игумена, към епископа, а чрез това – към волята Божия.

Тук е уместно да споменем нещо и за духовното значение на самите обети, понеже в делото на нашето богообщение и душеспасение, те съвсем не са някакъв формален ритуал, а стъпки със твърде важно значение за пътя ни по-нататък. Както е известно от Свещ. Писание, още в Стария Завет отношението към даваните Богу обети е много сериозно. На свободната воля на човека е оставено, ще обещава ли той нещо или не (Втор.23:22). Но след като вече е дал обет на Господа, изпълнението му ще се изисква строго: „Ако обещаеш обет на Господа твоя Бог, да не се забавиш да го изпълниш, защото Господ Бог твой, ще го изиска от тебе и ще ти бъде за грях“ (Втор. 23:21 – слав.прев.). Новият Завет „вдига летвата“ – на изискваното от вярващите благочестие – още по-високо, и следователно „толкова по-строг съд ще има за неизпълнение на по-важните (от старозаветните – б. м.) обети на монашеството“119. Св. Василий Велики пише: „Макар някой и да мисли, че и оставяйки своя монашески обет, може да изправи своя живот, но (той) няма да избегне съда за това, че като воин Христов е оставил Христа, точно така, както и войникът на земния цар за измяна или дезертиране се подлага на най-строго наказание120. И тъй, във войнстващата, срещу духовете на злобата, земна Църква, монасите са воини от „специалните части“, получили (по думите на преп. Паисий Светогорец) личен призив от Христа за ангелския Му батальон. Старецът за монаха е неговият пряк командир, игуменът на монастира – командир на поделението, към което е зачислен съответният монах, след като доброволно се е записал в това духовно войнство. И както в светските армии, никой войник не може да напуска поделението или поста, на който е поставен, без разрешение на командира (а ако си го позволи – подлежи на наказание), така и в Христовата монашеска армия, излезлият от монастира без благословение го очаква същата участ. От 46-то правило на VI Вселенски събор се вижда, че е постановено, „щото монашествуващите да прекарват в монастира безизходно. А когато има някаква нужда, трябва да излизат с благословение на игумена“121. „И различни други правила – пише Т. Валсамон – определят, щото монасите да не ходят, където искат“122, а „да излизат от монастира единствено по неизбежна нужда с благословението на игумена123. А относно не временно, а постоянно напускане на мястото на послушанието си, от 4 правило на IV Вселенски събор се вижда, че „всички монаси трябва да са на подчинение към него (епископа си – б. м.) и да не напускат монастира, в който са зачислени, освен ако не получат разрешение от епископа, заради някаква друга полза“124. Понеже „бродейки по площадите, заемайки се с мирски (светски) дела… те смесват божественото и човешкото, не позволявайки (тези двете – б. м.) да се извършват съгласно тяхната собствена природа – така че мирските дела да биха се вършили от миряни, а монашеските и църковните – от хората, които са посветили себе си Богу“125. „По такъв начин – пише св. Йоан Касиан – воинът Христов, ставайки изменник и беглец от своята военна служба, свързва себе си с житейски дела и става неугоден на военачалника (Христос – б. м.) (Срв. 2 Тим. 2:14)“126. Дори ако тези житейски дела изглеждат много прогресивни и благородни. „Монахът не трябва да има за цел да се отличи с някакъв светски прогрес – учи преп. Паисий Светогорец – Това е обида за монашеството. Монахът, който разсъждава по светски, явно е сбъркал своя път – тръгнал е към Христа, а душата му върви към света“127. Както се случва с йеродякон Игнатий. Но за това не само той има вина. От историческите свидетелства, относно обстоятелствата по неговото замонашване, виждаме цяла „комедия от грешки“.

Майка му, Гина Кунчева, желаейки да го устрои някак по-далече от бедността, на уважавана работа със сигурен доход (а вероятно и мечтаейки за внуци), искала да ожени сина си и след това да го насочи към свещенство. Освен това тя добре е познавала характера на сина си – благороден, но буен. Поп Минчо Кънчев без стеснение разказва детско-юношеските си спомени от „Васил Гинин“, в които последният се изявява като родолюбив побойник и „калпазанин“, хвърлящ камъни в турските дворове, биейки турчета и гонейки еврейчета128. Обаче вуйчо му – архимандрит хаджи Василий, по думите на йеромонах Кирил Рилски: „искаше да го закалугери, та на стари години да има свой човек, който да го замести“129. Грешка №1 – вместо да се търси, угодно ли е Богу такова намерение и годен ли е за (а и желае ли) монашество, племенникът, се намесват и предпоставят лични и човеки причини.

Другото, което научаваме е, че готвейки се за монашество, Васил Кунчев „не постъпил в монастир, където послушниците живеят и се възпитават в една строго специфична среда, далеч от роднини и светски съблазни, спазвайки строга дисциплина и денонощно изучавайки църковните правила и монастирския ред“130. А послушничеството на бъдещия монах било по-скоро слугуване на вуйчо му, при това в градска среда (в Карлово), с постоянни контакти с близки и причтели, с много лично свободно време и т.н.“131. Т.е. то било повече светско, отколкото духовно и едва ли е могло да научи Васил на това, що е то истинско монашество. И това е Грешка №2.

Че всички участници в тази история, вкл. и младият послушник, са били далеч от православното разбиране за монашеството, се вижда от следващите събития. Амбициите на о. Василий и сестра му Гина се сблъскали. Те никак не можели да се разберат поп ли ще става Васил или калугер. Когато споровете и кавгите им твърде се разгорещили, като миротворец се намесил гореспоменатия о. Кирил. Той предложил оригинално решение – да се представи спорът пред „арбитража“ на роднините! И така, това импровизирано „съдебно жури“ или по-добре да кажем „роднински синод“, като в невъобразим сериал, се включило в драмата. Ето и Грешка №3 – въпроси свързани с нечие замонашване не подобава да се решават от роднински съвещания.

Впрочем, и това не помогнало – вместо мъдро да реши спора, „колегията“ страстно се включила в него, разделяйки се на две партии, поддържащи, съответно, всяка от двете страни. „За да се тури капак на спора – разказва о. Кирил – аз повиках „послушника“ Васил и го накарах сам той да реши повдигнатия спор между майка му и вуйка му“132. Най-после някой се сеща да попита самото момче – иска ли то изобщо да се замонашва! А, както е известно – свещеник се става по призвание, а монах – по желание. Неочаквания развой със сигурност изненадва послушника, но той е съобразително дете и веднага си казва: „Ще се покалугеря, ако уйка ми ме проводи на учение в Русия и то още тая година“. Грешка №4 – послушник спазарява съгласие да даде монашески обети срещу получаване на образование.

Нормално е едно умно момче да мечтае да види свят (вместо да слугува), да получи образование, което ще му даде след това много по-добър старт в живота. От по-горе казаното е обяснимо и, че то явно не е наясно с цената, която ще трябва да плати – какво себепосвещаване и самоотвержение предполага самото монашеско служение. Но вместо да му обясни, че условието му е неуместно, о. Василий побързва да го приеме. Майката, която няма пари, за да обещае същото, отпада от наддаването.

Или, във всичкото време до самия постриг не се разглеждат духовните аргументи, предпоставки и пр. за евентуалното замонашване, а, както пише д-р Христо Темелски: „решението за замонашването му било… по-скоро семейно-роднински пазарлък с привкус на бъдещи облаги“133. Което на практика се явява нарушение на 5-то правило на Двукратния събор в Константинопол, предупреждаващо: „Намираме, че отричането от света без разсъждение и изпитване, много вредят на монашеското благочиние“134. По повод на това и И. Зонара пише: Настоящото правило изисква, щото никой да не би бил постригван, преди да даде доказателство за своята готовност (за монашество). Понеже – както казва правилото – някои прибързано хвърлят себе си в монашеското житие, т. е. встъпват в него не с разсъждение… и водят живот не по реда и чина (на монашеството – б. м.)135. Също и Т. Валсамон: „Често – казват отците – някои… прибързано встъпват в монашеския живот и, нямайки сила да понесат трудовете на подвижничеството, съжаляват и със срам се връщат в предишния светски живот136. Впрочем, дори и при тези обстоятелства, ако имаше кой да яви пред новопостригания висотата и силата на истинското монашество, историята вероятно би била по-друга; Да каже и покаже на младия монах Игнатий, че като такъв „ще помага на себе си и другите най-вече с молитвата и мълчаливата проповед (личния пример), дори и относно материалните неща (пак чрез молитва), простирайки ръце към небето, събирайки облаци, за да завали дъжд при бездъждие, а не простирайки ръце към богатите, за да помага след това на бедните“137. Че „монасите не са просто фенери, които осветяват градските улици, за да не се спъват хората, но са далечни фарове в скалите, които насочват корабите от цял свят с проблясъците си и, чрез които корабите намират пътя в морето, за да стигнат целта си“138. Ако бе разбрал това, мислим, и самият м. Игнатий (Кунчев) нямаше да претърпи такова тежко духовно корабокрушение. Нещо повече – ако с дадените му от Бога таланти – пъргав ум, силна воля, широко сърце, жертвоготовна душа – той бе вложил в своето монашество същите всеотдайност и енергия, с които го виждаме да работи за революцията, то – убедени сме – той би станал един истински светец, Божий угодник и народен будител, каквито са били преди него преподобните Йоан Рилски и Пимен Зографски или равноапостол-просветител, какъвто е бил за гърците под турско, св. Козма Етолийски. Но, уви, младият монах претърпял разочарование от вуйчо си, който не спазил даденото обещание (да му осигури образование). Не видял около себе си светия пример на истинското монашество, а и не му дошло на ум да го подири другаде (напр. на Света Гора). А със сигурност (както се знае от духовния опит на подвижниците), лукавият го е нападнал със своите изкушения – самият монашески постриг е „хвърляне на ръкавица“ към духовете на злобата. И като нямало кой да го учи на „бойното изкуство“ как да се справя с лошите помисли, новоначалният инок изпаднал в тежко униние. „Kогато унинието нападне жалката душа – пише св.Йоан Касиан – то предизвиква… омерзение към килията… поражда презрение (към братята – б.м.) като към нерадиви и по-малко духовни (в случая към о. Василий – б. м.)… Духът на унинието не му позволява (на монаха – б. м.) нито да остане в килията, нито да се занимава с четене… (той) роптае и въздиша, че няма никакъв духовен плод, докато е свързан с това общество, скърби, че няма духовна полза и напразно живее на това място, тъй като, вместо да има възможност да управлява другите и да принася полза на мнозина, той никого не поучава и никому не доставя ползаИзоставяйки своята килия, той малко по малко ще започне да забравя и делото на своето звание…“139. С което все повече ще се отдалечава от светостта и ще потъва в светскостта. Това ясно се вижда и в живота на Левски. Той не изведнъж, а постепенно стига до „революционния терор“, рекета и убийствата на невинни хора.

Интересно е и как се променя начинът с който той подписва писмата си през годините. В по-ранните той е „Д. И. Левский“140, т.е Дякон Игнатий Левский, и очевидно държи да се представя и с духовния си сан. По-нататък става „В. Лъв-ский“141 и акцентът е вече върху „лъвското“. Следва конспиративното прозвище, което сам си измисля: „Аслан Дервишоглу“ – в превод ще рече „Лъв Монахов“142. Накрая – в последната година на революционната си дейност (именно, когато методите на БРЦК загрубяват) – „Апостолът“ става „Аслан Дервишоглу Кърджалъ“, т.е. „Лъв Монахов Разбойников“143. Ирония ли е това или цинична откровеност, осъзнаваща, че върши „разбойничества“ (но с високоблагородна и патриотична цел!)? Тъй като по-горе споменахме, че съгласно протоколите на турския съд над Левски, той е осъден на смърт именно заради тези „разбойничества“, необходимо е да добавим, че тогавашните власти умишлено не поставят фокуса върху това, че подсъдимият е и „източникът и инициаторът на замисления бунт“144 – последното само се споменава като утежняващо вината обстоятелство. Очевидно турското правителство не желае нито международен скандал и обвинения, че се отнася зле с поданиците си (тe, последните, отчаяно се бунтуват), нито пък да създава нов „мъченик“ за българите. И затова го осъждат като криминален престъпник (след като той сам им дава прекрасна възможност за това).

Тук е мястото да подчертаем невъзможността Левски да бъде канонизиран дори като

светец-мъченик,

както призовава НФСБ в своето обръщение. По простата причина, че далеч не всеки православен християнин, умъртвен с насилствена смърт, става от това светец. В началото споменахме, но пак ще подчертаем – за свети мъченици Църквата признава само онези, които са пострадали заради своята вяра в Христа. В българската Църква по време на „турското робство“ просиява цял сонм такива светци-мъченици: св. Георги Софийски Стари, св. Георги Софийски Нови, св. Георги Софийски Най-нови, св. Николай Софийски, св. Дамаскин Габровски, св. Райко Шуменски, св. Прокопий Варненски, св. Игнатий Старозагорски, св. Йоан Търновски, св. Димитър Сливенски, св. Злата Мъгленска и много други. Всички те са изтезавани и убивани заради вярата си в Иисус Христос, техният съд винаги е свързан с предложение от страна на мъчителите да приемат друга вяра (исляма), за да спасят живота си; но винаги завършва с категоричния отказ от страна на мъчениците да изповядат друг Бог и Господ освен Христа!

Който желае може подробно да прочете запазените документи от турското съдопроизводство над Васил Левски, за да се убеди, че на него такъв въпрос изобщо не му е бил поставян. Нещо повече – властите дори позволяват на осъдения да се изповяда пред свещеник и да получи св. Причастие – т.е. не създават никакъв проблем да изповядва вярата си.

С тази Изповед, впрочем, също много се спекулира, а тя също се поставя като „доказателство“ от НФСБ145 за светостта на Левски. Преди всичко, предсмъртната изповед не е някакъв особен светийски подвиг, а обичайна практика за всички православни християни (особено пък в XIX век). На второ място, се оказва, че има поне четири(!) версии за това как именно се е състояла тази изповед, като, колкото и да е странно, самият поп Тодор, който изповядва осъдения, в различно време дава два различни разказа146. Съгласно последния от тях, изповед изобщо не е имало, тъй като Левски „нито се помръдвал, нито отговорил (…) Праведникът бил вече в небесните селения“147. В някои от останалите версии пък, има почти богохулни изречения, неподобаващи на каещ се грешник, които, обаче много приличат на „патриотическите прибавки“ (израз на З.Стоянов), с които изобилства градената десетилетия наред в историографията и съзнанието на народа ни митология, свързана с личността и делото на Васил Левски. Във връзка с последното проф. Иван Стоянов казва: „Измислената история не допринася за нищо добро… Нима изграждането на един идеален образ не обижда личността на Васил Иванов Кунчев?“148

Още по-малко за нещо добро може да допринесе измислената святост! Даже и да е легитимирана чрез неистинна канонизация, към която призовават всички „обръщения“ и „молби“ от партии и НПО-та. Нещо повече – тя би нанесла вреда и поражения във всички посоки.

Първо – на православните християни в България – защото с нея напълно би се изопачило понятието за святост, понеже като пример за такава ще се постави не личност, чийто живот е въплъщение на Христовото евангелие с неговите вечни ценности, а такава, чийто път в много отношения се разминава или даже е противоположен на него.

След това вредата ще е за духовенството – свещениците и дяконите ще получат пример, за това че могат спокойно да нарушават свещените канони (дори до смъртни грехове), под благовидния предлог на някое „добро“ намерение. Монасите пък (които и сега не са много), ще имат пример за това, че няма проблем да нарушат обетите си, ако намерят някакъв друг начин да се трудят за „народа“ и „отечеството“. А това би довършило окончателно българското монашество, без което нито Българската Църква, нито българската държава биха постигнали своите духовни върхове през вековете.

И накрая – най-важно – такава лъжеканонизация би била най-зловредна за душата на самия йеродякон Игнатий, понеже тогава биха се прекратили заупокойните молитви за душата му (за светеца не се молят, на него се молят), от които той, по всяка вероятност, и сега има нужда, и за които (според една от версиите за Изповедта му), той помолил о.Тодор; а чрез него – и нас.

Малко известен факт е, че когато след обесването на Левски членовете на комитета в Хасково отишли при тамошния архимандрит Хрисант – с молба тайно да отслужи панихида за душата на починалия, той не се съгласил (изтъквайки част от делата на Дякона, за които писахме вече). Просителите изтъкнали, че това ще послужи именно за опрощаване греховете на йеродякон Игнатий, но архимандритът бил непреклонен: „За раздяконени калугери, за панти и хайдутяги, за размирници на царщината, лице нямам да изляза пред Бога, та да молитствам за непростимите му грехове“149. Това, разбира се, е личното мнение и решение на о. Хрисант, който е чувствал още повече болка от случилото се с о. Игнатий, понеже последният някога му е бил ученик – архимандритът се е чувствал разочарован, предаден. А и както сами се убедихме, за извършените от йеродякона провинения и грехове, някои от които тежки, смъртни, църковните канони предвиждат даже лишаване от сан.

На този фон, решението на св.Синод, което приведохме в началото – да извършва заупокойни молитви служби за Левски, поменавайки го, при това, като „йеродякон Игнатий“ – се оказва не проява на тесногръдие и ригоризъм, а велика икономѝя (крайно снизхождение). Впрочем, малко известно е, че той е удостоен и със специална чест, бидейки единственият йеродякон в историята на БПЦ, чието име е включено в „Поменик с имената на блаженопочинали иерарси и други приснопаметни клирици“, които съгласно окръжно №9321 от 30.12.1933 г., „трябва да се поменуват във всички църкви на Българската Църковна област на Проскомидията и Великия вход в Неделята на Православието“ (I-та Неделя на Великия пост)!

Затова нека и ние завършим словото си със:

Упокой, Господи, душата на починалия Твой раб, Игнатий йеродякон!“

БЕЛЕЖКИ:

1. Г. Tодоров, За Левски, светостта и „българския Христос“, цит. по: draganbachev.wordpress.com/2013/03/13/.

2. Както пише Г. Тодоров (в „Левски, Църквата, секуларизмът и светостта“, Изд. Искони, Сф., 2013 г., с. 52): „От историческите сведения достоверно знаем, че революционерът не е бил изтезаван. Дори З. Стоянов в своята биография на Левски, изрично пише, че „заптиите са се отнесли твърде благородно с Левски“. И по-нататък знаменателно добавя: „мнозина говорят, че хероят е претърпял нечувани мъки; но това са патриотически прибавки“. В цитираната книга е указан и главният мистификатор  автор на тези измислици – а именно Л. Каравелов.

3. Иван Бутовски, Левски няма да стане светец, статия от 19.02.2016г. цит.по: www.168chasa.bg/article/5309323.

4. Г. Tодоров, За Левски, светостта и „българския Христос“

5. Иван Бутовски, Пос. съч.

6. Пак там.

7. НФСБ иска Левски да бъде канонизиран, статия от 21.02.2018 г. във www.mediapool.bg.

8. НФСБ иска канонизация на Васил Левски, статия от 21.02.2018 г. във https://duma.bg.

9. Дима Максимова, Проф. Иван Стоянов:Левски не е икона, а е бил жив човек. Всеки политик се хваща за него при криза, интервю от 25.07.2016 г. във www.24chasa.bg/mnenia/article/5668267.

10. Пак там.

11. Иеромонах Христодулос, Старецът Паисий от Света Гора, Изд. Славянобългарски манастир „Св.вмчк.Георги Зограф“, Света Гора, Атон, 1999 г., с. 153.

12. Библейски речник, Изд. Нов човек, Пловдив, 1995 г., с. 500.

13. https://azbuka.ru/svyatostkratkiislovaragiograficheskihterminov.

14. Старецът Паисий Светогорец, Писма, Изд.Славянобългарски манастир „Св.вмчк. Георги Зограф“,Света Гора,Атон,2004г.,с.150-151.

15.Еп.Варнава(Беляев), Основы исскуства святости,т.4.

16.Цит.по: www.bogonosci.bg/wp-content/uploads/2018/09/bodytext.pdf.

17.Протойерей Владислав Ципин, Богословско-канонически основания за прославянето на светците, цит.по: https://dveri.bg/udg.4p.

18.В.Касабов,Левски-живият дух на Родината,статия във в-к Десант“, 25.07.2014г.,с.18.

19.Е.Н.Темниковский,Канонизация святых, цит.по: www.biblioteka3.ru /biblioteka /pravoslavnaja-bogoslovskaja-enciklopedija/tom-8/kanonizacia-svjatih.

20.Протойерей Владислав Ципин,Пос.съч.

21.Вж.Иво Георгиев, Православният Дякох Игнатий- Васил Левски, цит.по: www.pravoslavieto.com/history/19/1837-Levsky/index.htm.

22.Личният бележник(Тефтерчето) на Васил Левски, 1871-1872 България и Влашко, Изд.къща “Труд“, София,2017г.

23.Иво Георгиев,Пос.съч.

24.Писмата на Левски 1866-1872,Избрано, Изд.Българска история,София,2019г.,с.177.

25.Пак там,с.179.

26.Личният бележник…,с.27-28.

27.Уинстън Чърчил, „Никога не се предавайте…“(Афоризми и анекдоти),Изд.Пергамент прес, 2013г.,с.72.

28.Писмата на Левски…,с.201.

29.Пак там,с.202.

30.Пак там,с.201.

31.Старецът Паисий Светогорец,Слова,т.3,Духовна борба,Изд.Славянобългарски манастир „Св.вмчк. Георги Зограф“,Света Гора,Атон,2011г.,с.87.

32.Писмата на Левски…,с.182.

33.Пак там,с.181.

34.Пак там,с.188.

35.Преп.Иустин Попович,Православната църква и икуменизмът, Изд.Славянобългарски манастир „Св.вмчк. Георги Зограф“,Света Гора,Атон,2004,с.137.

36.Пак там,с.135.

37.Г.Тодоров,Левски, Църквата, секуларизмът и светостта,с.29.

38.Преп.Иустин Попович,Православната църква и икуменизмът,с.207.

39.Св.преп.Иустин Попович, Беседа на втория ден на Пасха, цит.по: сп. „Православно слово“, бр.1-2,1999г.,с.6.

40. Г.Тодоров,Левски, Църквата, секуларизмът и светостта,с.11.

41.Иван Н.Унджиев,Васил Левски-биография,Изд.на БАН,1967г.,с.62.

42.Пак там.

43.К.Гербов,Дякон Левски срещу Дякон Паисий, цит.по: www.forumnauka.bg/topic/17173.

44.Из тълкуванието на И.Зонара на споменатото правило, цит.по: Правила святых поместных соборов с толкованiями, Изд. „Паломник“ и „Сибирская благозвонница“, Москва, 2000г.,с.257.

45.Правила святых апостол и святых отец с толкованiями, Изд. „Паломник“ и „Сибирская благозвонница“, Москва, 2000г.,с.56.

46.Пак там,с.38-39.

47.Правила святых поместных соборов…,с.149- Приведеният цитат е от тълкуванието на Т.Валсамон към правилото.

48.Правила святых апостол и святых отец…,с.167.

49.Пак там.

50.Еп.Никодим(Милаш),Православно църковно право,София, 1904г.,с.293.

51.Правила святых вселенских соборов с толкованiми, Изд. „Паломник“ и „Сибирская благозвонница“, Москва, 2000г.,с.174.

52.Пак там,с.175.

53.Правила святых поместных соборов…,с.233- из тълкуванието на 22-ро правило на Лаодикийския събор.

54.Г.Тодоров,Левски, Църквата, секуларизмът и светостта,с.35.

55.Правила святых вселенских соборов…,с.63.

56.В своето 29-то правило- цит.по: Правила святых апостол и святых отец…,с.261.

57.Св.Иоанъ Златоустъ,цариградски архиепископъ,Тълкувание на Евангелието от Матея, Беседи 16-44,Изд.Съюза на Свещеническите братства в България, София,1935, с.37-38.

58.Иже во святых отца нашего Иоанна Златоустого, архиепископа Константинопольского, Избранные творения,Беседы на Деяния Апостольские, Изд.отдел Московского патриархата, Москва, 1994г.,с.97.

59.Блажени Теофилакт архиепископ Български,Тълкувание на Евангелието, Част 1, Изд.Славянобългарски манастир „Св.вмчк. Георги Зограф“,Света Гора,Атон,2003г.,с.93.

60.Писмата на Левски…,с.198.

61.Вениямин,архиепископ Нижегородский и Арзамаский, Новая Скрижаль или Объяснение о Церкви, о Литургии и о всех службах и утварях церковных,в 2т.,т.1,Изд.Русский Духовный Центр, Москва,1992г.,с.158.

62.Цит.по: Г.Тодоров,Левски, Църквата, секуларизмът и светостта,с.39.

63.Писмата на Левски…,с.198.

64.Пак там,с.224.

65.Г.Тодоров,Левски, Църквата, секуларизмът и светостта,с.48.

66.Писмата на Левски…,с.272.

67.Трендафил Керелов, Батак глава не скланя, Изд.“Партиздат“,София,1985г.,с.68.

68.Писмата на Левски…,с.246.

69.Пак там,с.251.

70.К.Гербов,Пос.съч.

71.Пак там.

72.Пак там.

73.Пак там.

74.Пак там.

75.Пак там.

76.Пак там- Д.Паисий живее два часа след като е смъртоносно прострелян от Д.Общи, но не само не споменава пред разследващите атентата против него за никой от революционерите, но даже подхвърля на турците лъжлива следа- споменавайки за спречкване с някакви турци.

77.Милко Петров, Разбулването на най-страшния мит за Левски, статия във www.desant.net/show-news/35161.

78.Пак там.

79.Писмата на Левски…,с.188.

80.Пак там,с.265.

81.Пак там,с.188.

82.Пак там,с.216.

83.Пак там,с.227.

84.Пак там,с.254.

85.Пак там,с.202.

86.Пак там,с.189.

87.Пак там,с.275.

88.Пак там,с.181.

89.Пак там,с.253.

90.Пак там,с.203.

91.Пак там,с.234.

92.Пак там,с.188.

93.Пак там,с.221.

94.Г.Тодоров,Левски, Църквата, секуларизмът и светостта,с.50.

95.М.Петков,Пос.съч.

96.К.Гербов,Пос.съч.

97.Пак там.

98.М.Петков,Пос.съч.

99.Писмата на Левски…,с.267.

100.Дима Максимова,Пос.съч.

101.Писмата на Левски…,с.257.

102.Пак там,с.172.

103.М.Петков,Пос.съч.

104.К.Гербов,Пос.съч.

105.Пак там.

106.Преп.Иустин Попович,На Богочовешкия път, Изд.Славянобългарски манастир „Св.вмчк. Георги Зограф“,Света Гора,Атон,2004г.,с.224.

107.Пак там, с.285.

108.Дима Максимова,Пос.съч.

109.М.Петков,Пос.съч.

110.Из тълк. на И.Зонара на 7-мо правило на св.Василий Велики,цит.по: Правила святых апостол и святых отец…,с.179.

111.Пак там,с.479.

112.Тълкувание на Т.Валсамон на 55-то правило на св.Василий Велики, цит.по: : Правила святых апостол и святых отец…,с.325.

113.Цит.по: НФСБ иска канонизация на Васил Левски, статия от 21.02.2018г. в https://.duma.bg.

114.Писмата на Левски…,с.234.

115.Писмата на Левски…,с.260.

116.Свети Игнатий Брянчанинов, Творения,т.4,Принос към съвременното монашество, Изд.Славянобългарски манастир „Св.вмчк. Георги Зограф“,Света Гора,Атон,2003г.,с.98.

117.Старецът Ефрем Светогорец,Моят старец Йосиф Исихаст и Пещерник,част 1, Изд.Славянобългарски манастир „Св.вмчк. Георги Зограф“,Света Гора,Атон,2012г.,с.26.

118.Пак там,с.157.

119.Епископ Петр (Екатериновский),О Монашестве. Обеты девства, нестяжателности и послушания, цит.по: https://lib.pravmir.ru/library.readbook/421#part_1554.

120.Пак там.

121. Правила святых вселенских соборов…,с.438-439(Из тълкуванието на 46-то правило от И.Зонара).

122.Пак там,с.439.

123.Пак там,с.440.

124.Пак там,с.168(тълкувание на А.Аристин).

125.Пак там, с.169.(Тълкувание на Т.Валсамон).

126.Иоанн Кассиан Римлянин, Писания, Изд .ХАРВЕСТ(Минск) / АСТ(Москва), 2000г.,с.147.

127.Старецът Паисий Светогорец,Слова,т.1,С болка и любов за съвременния човек, Изд.Славянобългарски манастир „Св.вмчк. Георги Зограф“,Света Гора,Атон,2007,с.64.

128.Ст.н.с. д-р Христо Темелски, Към въпроса за замонашването на Левски(По случай 150-годишнината от пострижението му), цит.по: www.pravoslavieto.com/history/19/1837_Levsky/index.htm.

129.Пак там.

130.Пак там.

131.Пак там.

132.Пак там.

133.Пак там.

134.Правила святых поместных соборов…,с.808-809.

135.Пак там,с.810.

136.Пак там,с.811.

137.Старецът Паисий Светогорец, Писма,с.89.

138.Пак там,с.20.

139.Иоанн Кассиан Римлянин,Пос.съч.,с.145,147.

140.Вж.Писмата на Левски…,с.169.

141.Пак там,с.186.

142.Пак там,с.205.

143.Пак там,с.221.

144.Цит.по: К.Гербов,Пос.съч.

145.В писмото й до Св.Синод от 2018г.

146.Г.Тодоров,Левски, Църквата, секуларизмът и светостта,с.36-37.

147.Пак там,с.37.

148.Марио Николов,Проф.Иван Стоянов:Левски не ни е нужен като идол, а като човек, личност, пример, статия във www.public-republic.com/magazine/2012/09/96250.php.

149.К.Гербов,Пос.съч.