Ик Емил Паралингов: Екзарх Йосиф и Руско-турската освободителна война от 1877/1878 г.

Бележки върху Дневника на Негово Блаженство екзарх Йосиф I

Руско-турската война от 1877 / 1878 г. е последната от поредица войни между Руската и Османската империи започнали през ХV в. и водени периодично до края на ХIХ в. Българската историческа памет е нарекла тази война освободителна, макар, че днес се правят опити да се облекат в негативни краски подбудите на Руската империя да започне тази война. Налага се мнението, че не освобождението на поробените българи и славяни е целта на войната, а усвояването на Проливите и излаз на Русия на Бяло море. Въпреки това благодарение на нея се постига освобождението на българите от петвековното турско робство и поставено началото на възстановяването на българската държава в лицето на Третото българско царство.

Войната е обявена на 12 / 24 април 1877 г. в Кишинев. На същия ден, в столицата на Османската империя – Цариград, е избран за нов български екзарх Ловчанския митрополит Йосиф /1840 – 1915 г./. Двете събития сякаш са независими едно от друго, но в действителност са и свързани. Защото много голяма степен войната поведена от Руската империя е можела да повлия положително или негативно на духовната бран водена от Екзарх Йосиф за укрепването и административно стабилизиране на свидното чедо на българското възраждане – Екзархията.

Екзарх Йосиф ни е оставил забележително свидетелство за своя живот – личен Дневник, „воден старателно от студентските му години до 50 дни преди смъртта му – т.е. от 1 септември 1868 г. до 30 април 1915 г.”/Български екзарх Йосиф I, Дневник, С. 1992 г., с. 45/. Това е един достатъчно дълъг период от време преминал в по – голямата си част в многострадални трудове за вяра и народ. Достатъчно е да се спомене, че от 1877 г., когато е избран за български Екзарх до кончината му през 1915 г. освен руско – турската освободителна война на Балканския полуостров се водят още три войни пряко засягащи България, Екзархията и българите. Това са Сръбско – българската война от 1885 г., Балканската война от 1912 г. и Междусъюзническата война от 1913 г…

В Дневника на Екзарх Руското – турската война от 1877 – 1878 г. е като че ли повече загатната, но и малкото споделено за нея показва, че духовният водач на българите е следял развитието на военните действия и се е вълнувал от ставащото на или около тях.

Първото и споменаване е от 30 април 1877 г. Новоизбрания за български Екзарх Ловчански митрополит пише:

Писмо от Св. Синод за избирането ми. В разстояние на 24 часа помислих да приема ли или да не приема. Не ми се искаше да си напусна епархията, нито да се нагърбя с такъв тежък товар. Но ако не приемех, ще се счете за леност и страхливост от народа, а правителството ще ме вземе за последовател на Екзарха /Антим – б.м./ и ще ме вземат на око. От друга страна, каквото и да докара войната, Екзархията ще е нужна на българите, които остават под турска власт. Ама ще иска Портата от мене унизителни неща, мога да откажа като не са съгласни с честта ми. Това известие ми падна много тежко…” /с. 64/…

Прави впечатление тревогата с която все още митрополит Йосиф, посреща новината за избирането му за Екзарх. Честта е голяма, но отговорността още повече. Моментът в който поема духовното водачество на българския народ е кризисен. Първият български екзарх – Антим през април е освободен от поста си по настояване на Високата порта, по всяка вероятност и заради активната си дейност по запознаването на европейската общественост с турските зверства при потушаването на Априлското въстание от 1876 г. Стабилизирането на Екзархията зависи от доброто отношение на Портата към нея, а това ще изисква от новия екзарх да бъде много дипломатичен спрямо турците. Още повече, че не се знае какво ще докара войната.

При един неуспешен за Руската империя неин край и изтеглянето на войските и от Балканите могат да започнат нови издевателства над поробените българи и единствената опора за тях тогава отново остава само Екзархията.

Новоизбраният Екзарх е смутен и от това, че Високата порта ще изисква от него неща противни на архиерейската му и чисто човешка православна и българска съвест, заявявайки готовността си да не прави нищо против нея…

В края на месец юни руските войски преминават р. Дунав при гр. Свищов и той става първият освободен български град. На 30 юни Екзарх Йосиф отбелязва в Дневника:

Ходих при садразамина…Намерих го доста смутен от известията по Дунава/с. 65/

Същият под датата 7 юли – денят в който е освободен Велико Търново, е описан като „човек лют, ядовит като не вървят работите много добре”, „яден на българите и на духовенството”. Онова което ще поиска той от Екзарха за един българин и православен християнин, при това православен архиерей може да се сметне и за унизително: „да направим нещо, с което да докажем, че сме против московците” /с. 65/.

Не се споменава дали се иска нещо конкретно, но е твърде вероятно да се очаквало от турската власт българският духовен водач, да направи същото, което е било поискано през 1821 г. от Константинополския патриарх св. свщмчк Григорий V – да заклейми и анатемоса чрез официална патриаршеска декларация ръководителите и участниците в гръцкото национално – освободително движение, след които е имало и не малко духовници.

На 10 юли 9-ти Кавказки драгунски полк под командването на херцог Николай Лайтенбергски освобождава Стара Загора. Радостта от победата обаче е кратка. Сюлейман паша, главнокомандващ на османската армия си възвръща града, като българското християнско население е подложено на масова сеч. Тази страшна вест не може да остави безразличен Екзарх Йосиф. На 22 юли той споделя в Дневника си:

Тая заран като чух новината за съсипването на Стара Загора, поразен бях цял ден от дълбока скръб. Повече от 2 000 мъже българи паднали убити/с. 66/

На следващият ден – 23 юли разкрива натиска на който е подложен:

Хариджието казва, че българите правели много свирепства и пита не ги ли съветваме…”/с. 66/

Не е тайна за турците, че както по време на Априлското въстание е имало не малко духовници участвали в него, така и сега има такива които тайно или явно подкрепят Русия във войната. Известно е било и за съществуването на българско опълчение в руската армия. А също и за помощта оказвана от българското население по места за по – лесното придвижване на руската армия и радостното и посрещане в освободените от нея градове и села.

Във връзка с това на 31 юли Екзарха отбелязва:

При хариджието… Иска да изпраща хора да съветват българите да не се повдигат при дохождането на русите, за да не стават зян”/с. 66/.

Случаят със Стара Загора показва, че там от където турските войски са прогонени и са се завърнали отново, или пък намирайки сd в отстъпление извършват жестоки погроми над българското население.

Своята голяма болка от тези кланета Екзарх Йосиф споделя на 7 август: „Разболях се от 3-4 дни от тия лоши известия за изколването на българите на толкова места”/с. 66/.

Следват кратките отметки за развоя на военните действия: на 15 август: „Битка при Шипка”/с. 66/.

На 27 август: „Битка при Плевен”/с.66/.

Последното споменаване за военните действия е от 12 декември:

Гюргаки бей /Георги Стоянов Чалъков – б.а./ занесе пусулата за затворените, които искаме да се пуснат. Той намерил садразамина сутринта рано у дома, че разчита със сина си телеграми от театъра на войната. Садразаминът чакал, че Гюргаки му носи някоя приятна новина, но като му извадил пусулата за затворниците, той се разгневил и извикал: „Царството пропада, а вий не можете да потърпите един ден за затворниците!…”/с. 66/.

Така завършва Дневника на Екзарх Йосиф за 1877 г. Новата 1878 г. разкрива вече друга картина. Османската империя е загубила войната. На 19 февруари /3 март – по нов стил/ е подписан Сан – Стефанския мирен договор. На 25 февруари Екзарха кратко отбелязва в Дневника си:

При граф Зичи /австрийския посланик в Цариград – б.а/. Показа ми на картата границите на Св. Стефанската България“/с. 67/

На 10 март Екзарха пише: „Сафет паша ми каза, бе България е възвисена в княжество, с широки граници…“/с. 67/

Последните бележки касаещи отминалата вече война са от 12 и 15 май. Първата гласи:

Ходих на Сан Стефано при княз Дондуков, с когото имах разговор един час…Подир обед с един млад офицерин в каляската на генерал Тотлебен, придружен и от свещеника, посетих четири полка, на които благодарих и в знак на благодарност на Българската черква, им оставих по една икона. Ходих и в лазаретите…Раздавах на умиращите кръстчета/с. 68/.

И втората: „Ходих на Сан Стефано да продължавам раздаването на икони и по другите полкове, но понеже се усетих не добре, принудих се да оставя на свещеника сам да ги раздаде“.

По нататък всичко в Дневника е свързано с устройването на Българската Екзархия в новите следосвобожденски условия.

Подкрепял ли е войната Екзарх Йосиф? Имайки задачата да я опази и знаейки в колко голяма степен това зависи от благосклонността на турците, по дипломатически съображение се е въздържал открито да изразява своето отношение към нея. Със сигурност обаче дълбоко в себе си се е надявал и молел тя доведе до желаната от българите национална свобода. Това става ясно и от записаното като спомен в Дневника на 1 юни 1878 г. В този ден Екзарх Йосиф е тържествено посрещнат в Пловдив – градът център на борбата за църковна независимост където се установява за известно време седалището на Българската Екзархия…

В Пловдив ме посрещнаха властите – граждански и духовни, и народа тържествено. В черквата след молебена Негово Високопреосвещенство дядо Панарет ми каза една приветствена реч, доста добре съставена…Аз отговорих, че не мога да им изразя радостта си за посрещането, което ми направиха, радост толкова по – голяма, дето след ужасната борба, през която преминаха ги намирам свободни. Сърадвах ги, задето са били щастливи в техните дни да се съкруши азиатското иго…Направих похвала за свободата, която се състои в почитането правата на ближните, и съветвах тъй да я разбират и упражняват и най – после казах да не забравяме, че дължим освобождението си на Негово императорско величество руския цар – император Александър, и че трябва всякога да се молим Богу за здравето му и величието на руския народ“ /с. 68/.

На 13 март 1881 г. император Александър II е убит при атентат в Санкт Петербург. Българската Православна Църква оставайки вярна на завещаното и от Екзарх Йосиф споменава името му по време на Великия вход на всяка св. литургия молейки се и за душите на „всички воини паднали на бойните полета за вярата и освобождението на нашето отечество да /ги/ помене Господ Бог в Своето царство, сега, всякога и во веки веков“. Амин!

Иконом Емил Паралингов

Източник Църковен вестник, бр. 5 / 1-15 март 2019 г.