Делото, чрез което се спасяваме

Протойерей Стивън Фрийман е предстоятел на храм „Св. Анна“ в гр. Оук Ридж, щата Тенеси, САЩ, под юрисдикцията на Православната църква в Америка. Роден е 1953 г. в гр. Гринвил, щата Калифорния, и завършва основното си образование там. През 1977 г. получава бакалавърската си степен със специалност „Класически езици“ от университета Фърман. През 1980 г. се дипломира от протестантска семинария, а през 1991 г. получава магистърска степен по богословие от университета Дюк. През 1980 г. става пастор в протестантската „епископална църква“. Февруари 1998 г. се обръща в православната вяра, която приема заедно със съпругата и децата си. Mарт 1999 г. е ръкоположен за свещеник в Православната църква в Америка и от тогава изпълнява длъжността председател на храма „Св. Анна“ в Оук Ридж. Написал е книгите „Да изваяме бъдещето си“ (1994) и
„Християнството в една едноетажна вселена“ (2011). Автор е на многобройни статии, които публикува в интернет в своя блог „Слава Богу за всичко“.
Прот. Стивън Фрийман

Не бъдете небрежни. Молете се колкото може повече – по-често и по-горещо. Подтиквайте себе си – насилете се да се молите, защото Царството Божие от насилници бива грабено. Вие не може да го постигнете без да насилвате себе си.

Св. Инокентий Аляскински

Сътрудничим ли в делото на нашето спасение? Имат ли значение нашите усилия?

Тези въпроси стоят в корена на един религиозен спор в християнството от преди няколко века. Започват го протестантските реформатори, които отговарят с „не“ на тези два въпроса, казвайки, че човек се спасява изцяло и единствено чрез Божията благодат – Неговото незаслужено от нас покровителство. Католическата църква пък твърди, че „вяра без дела“ е мъртва вяра и че сама вярата е недостатъчна.

Този спор, с различните му усложнения и развитие, продължава дълго време. В един момент е съществувало и оплакване от „евтината благодат“, когато поставянето на благодатта над делата довежда до един доста самодоволен и ленив живот от страна на християните. Имало е и периоди, в които е преобладавала другата крайност – излишество от набожност, задвижвана от внушена вина.

Православието не остава без позиция по този въпрос, като по-късно изказва своето становище. Съвременните православни християни са склонни бързо да се залепят за доктрината на „синергията“ (без да я разбират, предвид, че тя е най-вече опитно богословие – бел. ред.) и лесно заемат позиция срещу евтината благодат на протестантското евангелистко движение. Православната мисъл винаги е утвърждавала, че ние се спасяваме посредством Божието действие (благодатта), но също така и че ние непременно съучастваме в това дело (синергия = съучастие). Тази двустранна позиция изглежда привлекателна и уместна за много от новопокръстените, търсещи да дадат отговор на съвременното протестантско богословие на позитивното мислене. Но тя има и своята тъмна страна (която идва от изцяло погрешното възприемане на исихасткото учение за сингергията – бел. ред.).

Тъмната страна откриваме в ехото от проявите на иначе праведните ни дела, което обаче кънти преизпълнено с виновност с въпроса: дали нашето съучастие е достатъчно за тази синергия Защото е очевидно, че ние не се молим, колкото трябва, и не даваме, колкото би трябвало да даваме, и че не правим нищо, както би трябвало. И след като е нужно нашето съучастие, ние напълно ли се проваляме в това си дело?! За мнозина в нашето общество отговорът, който получават в себе си, е неотменно, „Да“. Което правят, никога не им е достатъчно – никъде и никога. Животът им е притиснат от неодобрение и срам, два пътя, които рядко ги оставят да бъдат радостни.

Само че грешка е да разбираме синергията като част от класическия протестантско-католически спор. Синергията е дадена като отговор на въпрос, поискан по съвсем различен повод и във времена, които с много векове изпреварват съвременния диалог. Синергията не е сред темите за разговор в спора за благодатта – срещу делата.

Синергията определено е утвърждаване на ролята на човека в делото на неговото спасение.

Най-известния пример откриваме в отговора „Да“ на Пресвета Богородица при Въплъщението на Христа. Нейното съгласие и приемане на небесното благовестие считаме за необходим елемент в Боговъплъщението. Бог не насилва свободата на човека. Нашият свободен отговор е нещо, което се изисква за участието в живота на истинската Личност, което е отличителна черта на спасението.

Синергията е правилно да я разбираме повече като отговор, отколкото като дело. Благодатта е отличителна черта за целия живот, в който се спасяваме, и който е благодатен във всички свои изражения.

Предлагам ви следните думи, изречени от св. ап. Павел: На оногова, който работи, заплатата се вменява не по милост, а по дълг. Напротив, ономува, който не работи, а вярва в Оногова, Който оправдава нечестивеца, вярата му се вменява за оправдание. (Рим. 4:4-5).

Има такова дело, за което не съществува заплата и което не принадлежи на света от дългове, описван от св. ап. Павел. И именно този вид дело е това, което се описва с термина синергия. Това дело може да опишем като отговор на благодатта. Струва си да приложим два примера, описващи делото на нашия духовен живот: Тогава Го попитаха: какво да правим, за да извършваме делата Божии? Иисус им отговори и рече: делото Божие е това – да повярвате в Оногова, Когото е Той пратил. (Йоан 6:28-29) и Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете; защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса. (1 Сол. 5:16-18)

В първия случай делото е приравнено към вярването. Това означава, че делото, което ние извършваме, е да любим Христа и да пазим Неговите заповеди. Във втория случай, волята Божия се изпълнява чрез благодарене за всичко. Да станем като Бога, това е отличителният белег за движещата сила на спасителната благодат в нашия живот. Бог дава милостиво и щедро. Ние получаваме почтително и свободно, когато благодарим за всичко.

По този начин нашето дело само бива очертано от някаква своеобразна благодат. Всъщност общувайки на английски език, ние не можем непосредствено да чуем какво значи думата, която използваме, за да назовем „благодатта“ – grace.  На гръцки език тази дума значи „дар“ (същата дума се използва и за дар, и за благодат). Даровете (подаръците) никога не се дават, придружени с очакване на нещо в замяна – те са милост (почитание, знак на добра воля) и щедрост (от свободна воля). Но те също така и биват получавани единствено с благодарност. Това важи и за благодатта в живота на вярващия.

Има и една силно морализирана версия на синергията, която счита, че Бог дава благодат, но ние трябва да извършим нещо в живота си, за да има смисъл от нея. Следвайки този ред на мисли, ние постоянно преценяме „резултатите“ от нашето „съучастие“ в благодатта, където нелицеприятният провал, на който ставаме свидетели, е чисто и просто по наша вина. Това преживяване се превръща в едно самопораждащо и самоизпълняващо се пророчество на провала и угризенията. То е изопачаване на изпълнената с благодат синергия.

Аз съм писал (и съм бил критикуван за това) за „неморалния християнин“. Целта ми бе да сваля маската и обезоръжа погрешната представа за синергията. Ние в действителност не биваме спасявани чрез „делата“, които протестантите обичат да подлагат на критика.

„Делото“, което е наше, е до голяма степен състояние на ума (сърцето),

от което произтичат всички последващи действия, изпълнени от благодатта. Състоянието на ума най-точно описваме като „благодарно отдавне на благодарност (благодарене)“.

Евхаристийният живот е истинското съществуване (живот) на християнина. Благодаренето е първото от всички дела и е условие, без което не може (sine qua non) в духовния живот. Всичко, което произтича от отдаването на благодарност, действа за нашето спасение. Което не произтича от благодаренето, има склонността да действа за наше погиване.

Изглежда се е появила цяла виртуална индустрия от православни коментари и коментатори от дома си (особено в интернет, където всеки един може да стане самиздат). Тези писания (включително от някои свещеници) често имат за свои отличителни белези ниското ниво на богословска подготовка или разбиране, спора и несъгласието, а също и извънредния недостиг на опит в действителното водене на души по пътя на изцелението и спасението. С това искам да кажа – голяма част от тях не са годни за нищо, а част от тях – вредни.

Това важи с особена сила за въпросите, отнасящи се до съучастието на човека. Погрешното разглеждане на тези въпроси, които принадлежат към разговора на християнина с неговия духовник, може да доведе до отчаяние и недоверие простосърдечния читател, чиито очаквания са завишени от четенето на житията на светците, но при все това чийто опит е ежедневно повтаряне на същите морални грешки, които те винаги са правили. Някои от пишещите с добро намерение, но при все това невежи, спорят, че това, което е необходимо в случая, е само четене на още морал. Мен са ме критикували, че олекотявам тежестта на морала или застъпвам мнението как не всяко морално усилие води до никаква полза. Аз абсолютно не съм сред онези, които подкрепят неморалността, или пък либертинството под каквато и да е форма.

Но поне един вид морално усилие (най-често срещаното) действително не принася никаква полза. То е от същата група, от която са и делата, критикувани от протестантството. Ние извършваме молитвата си без никакво разбиране, полагайки усилието да свършим молитвеното си правило, но като нещо не много по-различно от „прочитане на дневния ред“. Ние постим така, сякаш е грях дори и най-дребното подхлъзване при спазването на установените правила за хранене; при това го имаме за тежък грях, за който е необходимо покаяние и изповед. Някои дори стигат до такива крайности, че внимателно прочитат етикетите на всеки продукт от супермаркета, в издирване на издаващите го белези за „млечни продукти“, като по този начин измислят за себе си едно ново иго-робство, което превръща православния пост в някаква нова версия на еврейската кашер храна.

С няколко думи,

съществува вид подвижничество, което бива по погрешен начин практикувано и проповядвано

и което произвежда или отчайващи се от себе си християни или деспотични фарисеи (понякога и двете в един и същ човек)

Основата на християнския живот е благодаренето. Ако не можете да постите, отдавайки благодарност, постът ще ви принесе малко полза. Същото се отнася и до всички практики и заповеди, свързани с християнството. Основното дело на християнския живот е благодарното отдаване на благодарност. По тази причина о. Александър Шмеман пише: „Всеки, който може да благодари, може и да се спаси“.

Има някои много дълбоки видове подвижничество, но дори и те по правилен начин се основават върху отдаването на благодарност. През 20-ти век може би няма светец, който да е по-известен със своите успешни подвижнически трудове от св. Силуан Атонски. За него се знае, че е претърпял близо 15 години преживяване на ада по време на молитвите си. Намирайки се на неговото дъно, той чул Господ да казва: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай“. Неговият тълкувател и житиеписец – старецът Софроний от Есекс, обаче казват, че рекъл: „Ако благодарите на Бога винаги и за всичко, ще изпълните думите ‘Дръж ума си в ада и не се отчайвай’”

Първото задължение на духовния отец е да доведе душата до навика да благодари. По този начин тя ще придобие Духа на мира и ще може да подкрепя християнския си живот.

Без благодарност християните само ще изпаднат в отчаяние или прелест

Отдаването на благодарност е фундамент на християнския живот. Когато разберем това и го осъществим, тогава може да разберем по правилен начин и други неща.

Така нерядко се случва да прочетем в духовните православни четива (и да чуем по време на богослужението) термини, като например „отричане от себе си“. Това се среща доста често, примерно в книгите на стареца Софроний. Много е лесно обаче това да се разбере по погрешен начин и онези, които нямат подходящата основа, вероятно ще останат в ума си с едно ужасно изопачение на нещата.

Скърбенето, в смисъла, в който се използва в духовните четива, не е предизвиквано от взирането в нашия грях, т.е. в моралното осъждане и отвращение от себе си. То произтича от съзерцаването на Божията любов и Пълнотата, която е у Него. Само когато видим себе си в светлината, която принадлежи на Самия Бог, ние можем да „постигнем“ това „отричане от себе си“, за което говори старецът Софроний. Но дори и то е изпълнено с радост, понеже се предизвиква, съществува и присъства в милостивото присъствие на даряващия благодат Господ.

Благодаренето, като милостив дар, ни привлича към самия живот на Св. Троица

Защото този е Животът, описан от Св. Йоан Златоуст в Божествената Литургия:

Свещеникът тихо чете молитвата: “…но удостой мене, грешния и недостоен Твой раб, да Ти принеса тези дарове, защото Ти си, Който принасяш и си принасян, Който приемаш и си раздаван, Христе Боже наш, и на Тебе с безначалния Твой Отец, с Пресветия, и благия, и животворящ Твой Дух въздаваме слава, сега и винаги, и во веки веков.

Това е даряващият благодат Живот – Онзи, Който се принася и е принасян, Който приема и е раздаван; в който живот ние навлизаме, когато почтително благодарим винаги и за всичко. Това е нашето дело, нашето истинско съучастие, без което не можем да бъдем спасени.

13 юни 2017 г.

Източник: Църковен вестник, година CXIX, брой 2,София, 16-31 януари 2018 г.