Гръцки надписи от църквата „Св. Параскева” („Св. Петка Стара”, „Живоносен източник”) в Пловдив

Александра Трифонова

Статията разглежда осем гръцки надписа (един ктиторски, два надгробни и пет дарителски) от църквата „Св. Параскева” („Св. Петка Стара”, „Живоносен източник”) (1836) в Пловдив. Седем от тях са точно датирани в периода от 1825 до 1889 г., а само един няма година на изпълнение, но се вмества в границите на ΧVIII-ΧΙΧ в. Надписите дават сведения за църковни личности, дарители, зографи, еснафски задруги и покойници, които имат пряка или косвена връзка с изследваната църква. Ключови думи: Гръцки надписи, църква „Св. Параскева” („Св. Петка Стара”, „Живоносен източник”), Пловдив, ΧVIII-ΧΙΧ в.

Църквата „Св. Параскева”, известна днес като „Св. Петка Стара”, а навремето и като „Живоносен източник” (Ζωοδόχος πηγή), е построена през 1836 г. под Джамбаз тепе на мястото на по-стара църква при архиерейството на Филипополския митрополит Никифорос Севастос от Лесбос (1824-1850). В план представлява еднокорабна базилика с емпория, двускатен керемиден покрив и шестстенна апсида от външната източна страна (ил. 1). Според ктиторския надпис църквата е изградена с дарения на общността на Пловдив (Филипопол), която се отъждествява с гръцката. Съществува обаче и мнение, че е построена с дарения на българи и на Вълко Тодоров Чалъков Големия (Вълко Тодорович Чалооглу Големия), но славянският ктиторски надпис бил заличен при архиерейството на Филипополския митрополит Хрисантос (1850-1857). Иконостасът е дървен, съставен от четири пояса с голям брой икони (ил. 2), между които и творби на зографите Христо Димитров и сина му Захарий Зограф.

На други места в църквата се съхраняват икони на зографите Мелхиседек Ватопединос (Ватопедски) от Ефес, Димитриос от Енос и Филипос Адриануполитис (Одринчанин). По-долу представяме осем надписа, от които седем са гръцки, а един е двуезичен – на български и гръцки език. Става дума за един ктиторски, два надгробни и пет дарителски надписа, от които седем са точно датирани от 1825 до 1889 г., а един нямагодина, но се вмества в периода ΧVIII-ΧΙΧ в. въз основа на епиграфските белези.

Надпис № 1. (ΧVIII-ΧΙΧ в.): ΑΝΑCΤΑCΙΑ ΓΙΟΡΓΙ / ΠΡΟCΚΙΝΙΤΗ (Анастасия Гиорги поклонничка). Надписът не е публикуван, той е издялан върху каменнена надгробна плоча, намираща се в западната част на двора на църквата. Видът и морфологията на буквите насочват към датировка от ΧVIII-ΧIX в.

Надпис № 2. (1825): ΔΙ ΕΞΟΔΩΝ ΑΘΑΝΑΣΙΟΥ / ΤΟΥ ΓΕΩΡΓΙΟΥ (ил. 4) 1825 / εν μηνή / Δεκεμβρίου / χειρ Μ(ε)λχισεδέκ Β(А)Τ(О)П(ΕΔΙΝΟΥ) (ил. 5) (С разходите на Атанасиос Георгиу. Πрез месец декември 1825, от ръката на Мелхиседек Ватопединос (Ватопедски). Надписът не е публикуван, той е изписан с черни букви върху иконата Събор на св. Архангели (ил. 3), поставена на проскинитарий на източната стена на притвора. Първата половина от надписа е разположена в средата на иконата, а втората половина с данните за зографа в долния десен ъгъл. В своя публикация Светла Москова определя иконата като дело на зографа Спирос Михаил, но без да се позовава на разглеждания надпис.

Надпис № 3. (1836): Ο ΙΕΡΟΣ ΟΥΤΟΣ ΝΑΟΣ ΤΗΣ / ΑΓΙΑΣ ΠΑΡΑΣΚΕΥΗΣ ΥΔΡΥ/ΘΗ ΔΙ‘ ΕΞΟΔΩΝ ΤΗΣ ΚΟΙΝΟ/ΤΗΤΟΣ ΦΙΛΙΠΠΟΥΠΟΛΕΩΣ / ΚΑΤΑ ΤΟ ΣΥΝΟΔΙΚΟΝ ΣΥΓΓΕΙ/ΛΙΩΔΕΣ ΓΡΑΜΜΑ ΑΥΤΟΥ / ΤΟ ΑΩΛΣΤ (Този свят храм на „Св. Параскева” се основа с разходите на общността на Пловдив (Филипопол), според синодалния им сигилий, през 1836). Надписът е публикуван от К. Апостолидис. Той е изрязан върху мраморна плоча, вградена над южната врата на храма (ил. 6).

Надпис № 4. (1853): εν έτει σωτηρίου αωνγ / Χρ… αντίτυπον λ…ρου εκ μίμησιν του κόσμου / την γλώσσαν και την α… ενάξετε ωστήρες / ’Οτεν τ’αντίτυπον υμων προς μίμησιν του …. / προσφέρει θυτής του Χριστού υμών / Ποίμην εκ πόλεως πρωην δε Κρήτης, Σμύρνης / Χρύσανθος ο εκ της Μιτυλήνης (В спасителната 1853 г. … копие …по подражание на света, езика и … да заведе бутайки. Когато нашето копие за подражание на …, прави жертва пред нашия Христос. Пастир бивш на град Крит (и) Смирна Хрисантос от Митилини). Надписът, който досега не е публикуван цялостно, е изписан върху икона на Св. Три Светители (1853). Тази икона навремето се е намирала в притвора на църквата, както споменава В. Пандурски, който разчита с малки различия част от надписа с годината на изписване – ἔτος Σωτηριω ανωνγ, като я отнася към творчеството на зографа Никола Одринчанин. През февруари 2016 г. заварихме иконата, поставена на скамейка, подпряна на южната стена на храма, но през месец юни същата година вече не се намираше на видно място в църквата.

Надпис № 5. (1856): ΦΥΛΑΤΤΕ ΑΓΙΕ ΤΟΥΣ ΔΟΥΛΟΥΣ ΣΟΥ ΡΟΥΦΕ/ΤΙ ΤΩΝ ΚΑΛΑΙΤΖΙΔΩΝ ΣΥΝ ΓΥΝΑ/ΞΙ ΚΑΙ ΤΕΚΝΩΝ ΑΥΤΩΝ / W СВťТЧЕ Б(О)ЖИЙ СОХРАНИ РАБWВЪ/ / ТВОИХЪ РУФЕТА КАЛАИÆИ/ СКАГW СО СОПРУГАМИ И / ЧАДАМИ :$ / 1856 / διά χειρός Δ(Η)Μ(ΗΤΡΙΟΥ) (Пази светию рабите ти от руфета на калайджиите, (заедно) с жените и децата им. 1856, от ръката на Димитриос). (ил. 6) Надписът, който не е публикуван, се намира върху икона на св. Спиридон с четири житийни сцени (ил. 7), поставена на проскинитарий вдясно до олтара, дело на зограф Димитриос от Енос. За нея се споменава в книгата „Гръцки зографи в България”.

Надпис № 6. 1857. ιανουαρίου 27: χειρ φιλίππου αδριανοπουλίτου (27 януари 1857, от ръката на Филипос Адриануполитис (Одринчанин). Надписът е изписан върху икона с Възнесение на св. прор. Илия (1857) Иконата и надписът са публикувани от В. Пандурски. Той споменава, че иконата се е намирала встрани от иконостаса, но днес такава икона не е налична.

Надпис № 7. (1869): ΔΗΜΗΤΡΙΟΣ ΠΕΤΚΟΥ ΤΑΧΤΣΗΣ ΑΠΕΒΙΩΣΕΝ ΕΝ ΕΤΕΙ 1869 ΑΠΡΙΛΙΟΥ 16 (Димитриос Петку Тахцис, починал на 16 април 1869 г.). Надписът, който се е намирал върху мраморна надгробна плоча в двора на църквата, е публикуван от К. Апостолидис. При посещението ни през февруари и юни 2016 г. не открихме такава надгробна плоча.

Надпис № 8. (1889): Δαπάνη / του Βασι/λείου Φερία / τη / 1889 (С иждивението на Василиос Фериас, 1889). Надписът, който не е публикуван, се намира върху икона на Христос Велик Архиерей (1889), поставена на владишкия трон. Разглеждайки разгледаните надписи, трябва да обърнем внимание на единствената засвидетелствана личност от църковните среди от третата четвърт на ΧΙΧ в. – Филипополския митрополит Хрисантос от Лесбос (1850-1857). Роден е през 1786 г. в с. Дафия на о-в Лесбос (Митилини), става монах в манастира Лимонос на същия остров. Впоследствие е хиротонисан за епископ на Миреон (1834-1840), а след това избран за митрополит на Смирна (1840-1841). Οще на следващата година обаче е изпратен на заточение в Света Гора, където изтърпява епитимията си и през 1843 г. заминава като патриаршески екзарх на о-в Крит, където впоследствие е избран за митрополит на Крит (Мегалонису) (след 1843-1850). През 1850 г. заема поста Филипополски митрополит (1850-1857), но архиерейството му не протича леко, заради създалите се конфликти между българи и гръци. Известно е, че през 1851 г. той отказва молбата на българите да се служи на църковнославянски език в църквата „Св. Богородица” („Успение Богородично”) под предлог, че в енорията ѝ живеели основно гръцки семейства (46), а българските били малцинство (6), но им позволява служение на църковнославянски в друга църква в града, тази на „Св. Георги”. С негово иждивение е зографисана иконата Св. Три светители (1853) за църквата „Св. Параскева” (Св. Петка Стара, Живоносен източник), а по време на архиерейството му е изградена митрополитската църква „Св. Марина” (1856) в Пловдив. За българите в Пловдив Хрисантос е „инструмент на гръцката пропаганда” и взаимоотношенията им не са добри. Това вероятно е причината през 1857 г. да бъде отзован и изпратен отново за митрополит на Смирна (1857-1869).

В надписите се открояват имената на различни дарители от ΧΙΧ в. Атанасиос Георгиу отпуснал средства за изписването на иконата Събор на св. Архангели (1825), а гръцката общност на Пловдив (Филипопол) – за постряването на църквата „Св. Параскева” (1836), което станало според синодален сигилий. Навярно става дума за грамотата от Вселенския патриарх Григориос VI (1835-1840, 1867-1871), според която църквата и болницата към нея трябва да се управляват от енорийското настоятелство, без намесата на Филипополския митрополит. С иждивението на Василиос Фериас е зографисана иконата Христос Велик Архиерей (1889), която обаче произхожда от друга църква в региона. От особен интерес са имената на тримата зографи от ΧΙΧ в. – Мелхиседек Ватопединос (Ватопедски) от Ефес, Димитриос от Енос и Филипос Адриануполитис (Одринчанин). За зографа Мелхиседек (първата половина на ΧΙΧ в.), чиито биография и художествена дейност не са обстойно проучени, установихме, че произхожда от Ефес и е бил монах във Ватопедския манастир на Света гора. Издигнал се до игумен на манастира – през 1828 г. вече подписва творбите си като проигумен. Доколкото ни е известно, той е автор на четири икони – една с неизвестен сюжет (1822) за Бачковския манастир, иконата Събор на св. Архангели (1825) от църквата „Св. Параскева” („Св. Петка-Стара”, „Живоносен източник”) в Пловдив, иконата Св. Седем отроци в Ефес (1828)21 и иконата на св. Богородица (1828) в манастира Ватопед на Света Гора. Зограф Димитриос от Енос (втората половина на ΧΙΧ в.) се идентифицира вероятно със зографа с инициали ДМ, изписал споменатата вече икона на св. Спиридон с четири житийни сцени (1856). Той е автор и на иконите на св. Йоан Рилски с четири житийни
сцени (1857)24 и на св. Богородица Неувяхваща роза (1869), съхрнаявани в Иконната сбирка на Градската художествена галерия – Пловдив. Художественото му творчество включва голям брой подписани икни от периода 1852-1882 г. за църкви в региона на Пловдив, Енос, Мармарас и Драма.

Зограф Филипос Адриануполитис (Одринчанин) (втората половина на ΧΙΧ в.) изписал споменатата по-горе икона Възнесение на св. прор. Илия (1857). Художествената му дейност е засвидетелствана в периода 1857-1876 г., а негови икони са установени в църквите „Рождество Богородично” в с. Българин, „Св. св. Константин и Елена” в с. Орешец и „Св. Неделя” в с. Черепово в Хасковска област. През втората половина на века членовете на задругата на калайджиите и семействата им подпомогнали със средства изписването на иконата св. Спиридон с четири житийни сцени (1856). Изборът на светеца не е случаен, тъй като се слави като покровител на занаятчиите медникари и калайджии, които ганосват бакърени съдове с калай.

От приведените надписи научаваме и имената на двама покойника от ΧVIIΙ-ΧΙΧ в.: поклонничката Анастасия Гиорги (ΧVIIΙ-ΧΙΧ в.) и Димитриос Петку Тахцис (†1869), за които обаче не разполагаме с никакви други данни. Не е изключено последният да е роднина на Аргирис Тахцис (†1802), погребан в Мулдавския манастир „Св. Параскева” край Станимака (Асеновград).

Александра Трифонова

Източник Проблеми на изкуството бр. 3/2006. София. „Гръцки надписи от църквата „Св. Параскева“ („Св. Петка Стара, „Живоносен източник“) в Пловдив“ 

*Бих искала да благодаря на Пловдивския митрополит Николай, както и на викарния му епископ Арсений Знеполски, на протойерей Емил Паралингов, ефимерий на църквата ”Св. Параскева” („Св. Петка Стара” ,„Живоносен източник”) в Пловдив, на доц. д-р Иво Топалилов и на архим. Авенир Георгиев, които по различен начин ми оказаха съдействие.

1. За църквата „Св. Параскева” („Св. Петка Стара” или „Живоносен източник”) в Пловдив вж. Οικονόμου, Κ.
Еχειρίδιον περί της επαρχίας Φιλιππουπόλεως η περιγραφή αυτής. εν Βιέννη, 1819, 23. Харитон, Драговитийски епископ.
Принос към историята на Пловдивските храмове. – В: Сборник в чест на Пловдивския митрополит Максим. С., 1931. Αποστολίδης, Κ. Μ. Η ορθόδοξος ελληνική μητρόπολις Φιλιππουπόλεως, αι εν τη πόλει ελληνικαί εκκλησίαι και η διατήρησις του ελληνισμού εν αυτή καθ’όλην την τουρκοκρατίαν (1363-1878). – Αρχείον του Θρακκικού και Λαογραφικού Γλωσσικού Θησαυρού, τόμ. ΙΔ΄, 1947-1948, 44-46; Пандурски, В. Поглед върху строежа и разукрасата на пловдивските старинни църкви. – Духовна Култура, 2, 1959, 25-28; Пижев, А. Църковното строителство в Пловдив (ΧVIII-XX в.). – В: Θεσσαλονίκη και Φιλιππούπολη σε παράλληλους δρόμους. Ιστορία, τέχνη, κοινωνία (18ος-20ος αιώνας) / Солун и Пловдив и тяхното успоредно историческо, културно и обществено развитие (ΧVIII-XX в.). Θεσσαλονίκη, 2000, 584, 599, фиг. 4; Чешмеджиев, Д. Църквата „Св. Петка” в Пловдив. – В: По следите на българската книга (Описи. Находки. Библиология). Сборник посветен на 100 год. от рождението на д-р Маньо Стоянов, Пловдив, НБ „Иван Вазов”, 2004, 380-384; Чешмеджиев, Д. Старата църква „Св. Петка” в Пловдив в сведенията на пътешествениците. – В: Пътуванията в средновековна България. Шумен-В. Търново, 2009, 520-531; Чешмеджиев, Д. Няколко бележки за старата църква „Св. Петка” в Пловдив. – В: Филология. История. Изкуствознание. Сборник изследвания в чест на проф. дфн Стефан Смядовски. С., 2010, 171-185, където е дадена подробна библиография за споменаването на църквата в пътеписите на редица пътешественици. Интересно е да отбележим, че посвещението на изследваната църква „Живоносен източник”, което се отнася до св. Богородица, вероятно се появило заради намиращо се в близост аязмо, а също така и поради факта, че според народната представа култовете на св. Богородица и св. Параскева имат тясна връзка вж. Попов, Р. Светци-близнаци в българския народен календар. С., 1991, 140; Чешмеджиев, Д. Няколко бележки…, 177-178.
2. Използваме приетата титла „Филипополски” за митрополитите на Пловдив до 1872 г. По-специално Филипополският митрополит Никифорос Севастос от Лесбос (1824-1850) е един от най-дейните, при архиерейството на когото са изградени множество църкви, сред които „Успение Богородично” („Св. Богородица Златна ябълка”) (1830) в Горни Воден,
„Св. Неделя”(„Св. Кириаки”) (1832) и „Св. св. Константин и Елена” („Св. Константин”) (1832) в Пловдив, католиконът
„Св. Параскева” (1833) на Мулдавския манастир и този на „Св. св. Кирик и Юлита” („Св. Параскева и св. Кирик”)
(1835) на Горноводенския манастир, църквата параклис „Св. Никола” (1835) и църквата „Св. Параскева” („Св. Петка Стара”, „Живоносен източник”) в Пловдив, католиконът „Св. Георги” (1838) на Белащенския манастир и църквите „Успение Богородично” („Св. Богородица”) (1845) и „Св. Георги” (1847-1848) в Пловдив, лични наблюдения. Още за него
вж. Трифонова, А. Надписи от Горноводенския манастир „Св. св. Кирик и Юлита” край Асеновград. Предварителни бележки. – Проблеми на изкуството, 2, 2015, 56 и 58, бел. 44-46, с по-стара библиография. 3. Вж. по-долу надпис номер 3.
4. По-специално Моравенов пише: „В негово време извадили българский надпис, що беше над черковната капия
на мраморната плоча издълбан, и го затриха и вместо него наложиха друга плоча с гръцки слова… За затритият българский надпис … едни думат, че изтържени му са словата, а камакът в хвърлен на двора. От крахът пък чух аз, че е закопан в един от гробовете, но в кой, не можа да ме оправи”, вж. Моравенов, К. Памятник за пловдивското християнско население в града и за общите заведения по произносно предание, подарен на Българското читалище в Цариград 1869. Пловдив, 1984, 244-245; Αποστολίδης, Κ.-Μ. Op. cit., 45; Пандурски, В. Цит. съч.; 25; Москова, С. Зографии Захариеви у Филибе. Изложба по повод 150 години от смъртта на Захарий Зограф 1853-2003. Пловдив, 2002, 10, 12. Това твърдение е оборено от К.-М. Апостолидис, който предава някои факти, които доказват противното. Информира, че отпуснатите за градежа на църквата средства са в размер на 50 713 гроша. От тях гърчеещи се българи дали сумата от 18 000 гроша, от които чорбаджията Вълко Чалъкович 10 000 гроша. Допълва още, че църквата е призната за гръцка
от съда в Хага през 1930 г. вж. Αποστολίδης, Κ.-Μ. Op. cit., 45–46.
5. Първият ред на иконостаса с царските икони съдържа следните икони отляво надясно: Св. Варвара (ВЕЛИКОМУЧЕНИЦЕ ВАРВАРО СОХРАНИ ОТ ВСu/КАГÎ ЗЛА WБРСТАŠЩIАСŠ ВЪ РУФЕТЪ БАХЧЕВАНСКОМЪ), Св. Никола, Св. Параскева, Св.
Богородица, Христос Пантократор, Св. Йоан Предтеча, Св. Богородица Животоносен източник (ПРЕСВЕТАŠ ВЛАДÜΙЧИЦЕ БОГОРОДИ)ЦЕ ИСЦЕЛŠИ РАБИ ТВОŠ СТОŠНА КУРТЕВИЧА ‹ЕОПЙŠ И ЧАДЬI ИХЪ 1837), Св. Георги на кон, а на проскинитарий на южната стена е иконата на св. Спиридон с четири житийни сцени (1856). Вторият ред на иконостаса включва иконите: Архангелски събор, Св. св. Константин и Елена, Успение Богородично, Рождество на св. Йоан Предтеча, Петдесетница,
Възкресение Христово, Преображение Господне, Сретение Господне, Благовещение, Св. Богородица в моление, Вси светии, Св. Йоан Предтеча в моление, Обрезание Христово, Кръщение, Влизане в Йерусалим, Възнесение, Въведение Богородично, Св. Георги змееборец, Св. Никола, Св.Три светители и Св. Пантелеймон. Третият ред на иконостаса включва отляво надясно иконите: Св. Антонй, Св. Богородица Одигитрия, Св. Теодор Тирон и св. Теодор Стратилат конници, неизвестен сюжет, Св. арх. Стефан, два незнайни сюжета, Изцеление на парализирания, Христос проповядва в храма, неизвестен сюжет, Св. ев. Лука, Св. ев. Марк, Тайната Вечеря, Св. ев. Матей, Св. ев. Йоан, неизвестен сюжет, Христос и Самарянката, Изцеление на слепия, Явяване на Христос на мироносиците, Въздвижение на св. Кръст, Св. 40 Севастийски мъченици, незнайна светица, Св. Екатерина, Авва Зосим, Св. Мария Египетска. Четвъртият ред на иконостаса включва иконите: неизвестен сюжет, Св. св. Кирик и Юлита, Св. Марина с демона, Св. пророк Илия в пещерата, Св. Богородица Живоносен източник, Неизвестни св. Отци, Св. Анна с Йаким, Св. Мина на кон, неизвестен светец, Св. Стилиян, неизвестен сюжет, Св. Убрус, Рождество Христово, четири незнайни светци, Събор на св. апостоли, Отсичане главата на св. Йоан Предтеча, пет икони на неизвестни светци, последната икона липсва. В книгата на Мутафов, Е., И. Гергова, А.Куюмджиев, Е. Попова, Е. Генова, Д. Гонис. Гръцки зографи в България след 1453 г. / Έλληνες αγιογράφοι στη Βουλγαρία μετά το 1453. С., 2008, 75 (по-нататък Гръцки зографи в България), се споменава икона на св. Никола (ок. 1856), творба на зографа Димитриос от Енос, но при посещенията ни в църквата през февруари и юни 2016 г. такава икона липсваше.
6. Според С. Москова става дума за иконата св. Богородица Живоносен източник (ок. 1814), вж. Москова, С. Цит. съч., 2.
7. Москова, С. Превъзходният Спирос Михаил във времето на великолепния Захарий. – Проблеми на изкуството 4, 2010, фиг. на стр. 33, 34. 8. Αποστολίδης, K.-M. Op. cit., 44.
9. Пандурски, В. Цит. съч., 26
10. Гръцки зографи в България…, 75.
11. Нейна черно-бяла фотография публикуват в Гръцки зографи
в България…, 253, фиг. 315.
12. Αποστολίδης, K.-M. Op. cit., 43.
13. Необходимо е обаче да отбележим, че според ефимерия на църквата о. Емил Паралингов, иконата произхожда от
друга църква в региона на Пловдив, информация за която сърдечно му благодаря.
14. Общо за Филипополския митрополит Хрисантос от Лесбос (1850-1857) вж. Τσουκαλάς, Γ. Ιστοριογεωγραφική
περιγραφή της επαρχίας Φιλιππουπόλεως. Βιέννη της Αυστρίας, 1851, 84. Φιλιππαίου, αρχιμ. Θ. Εκκλησίας Κωνσταντινουπόλεως επισκποπαί και επίσκοποι. – Θεολογία, 32, 1961, 77–78. Βλάχος, Θ. Η ιστορία της Φιλιππουπόλεως
κατά την βυζαντινήν περίοδο. Θεσσαλονίκη, 1972, 148.
15. Βακαλόπουλος, Κ. Ιστορία του Βόρειου Ελληνισμού. Θράκη. Θεσσαλονίκη, 2000, 146.
16. Вж. по-горе надпис номер 4.
17. Σολωμονίδης, Χ.Σ. Η εκκλησία της Σμύρνης. Αθήνα, 1960, 206, 211–212; Βακαλόπουλος, Κ. Op. cit., 147.
18. Αποστολίδης, Κ.Μ. Η Ιερά της Φιλιππουπόλεως Μητρόπολις και οι κώδικες αυτής. – Αρχείον του Θρακκικού
και Λαογραφικού Γλωσσικού Θησαυρού, 6, 1939-1940, 68-69. 19. Зограф Мелхиседек не присъства сред гръцките зографи
в България през поствизантийския период в книгата Гръцки зографи в България. За неговото съществуване споменават
Χατζηδάκης, Μ., Ε. Δρακοπούλου. Έλληνες ζωγράφοι μετά την Άλωση (1450-1850). τόμ. 2. Αθήνα, 1997, 185, които обаче
отбелязват като негова творба само иконата на св. Седем отроци в Ефес (1828) в манастира Ватопед и предават надписа
й: διά χειρός Μελχισεδέκ προηγουμένου Βατοπαιδινού και Εφεσίου. Българският превод на надписа гласи: „От ръката
на Мелхиседек, проигумен на Ватопед и Ефесец (от Ефес)”, (б.а.). Авторите пропускат да отбележат друга подписана от
него икона на св. Богородица (1828) във Ватопедския манастир, която има надпис: Διὰ χειρὸς Μελχισεδὲκ προηγουμένου
Βατοπαιδινοῦ / 1828, ἀπριλίου 13 вж. Millet, G., J. Pargoire, L. Petit. Recueil des Inscriptions Chrétiens de l’Athos. Paris, 1904,
31. Българският превод на надписа гласи: „От ръката на Мелхиседек, проигумен на Ватопед, 13 април 1828 г.”.
20. Гошев, Ив. Нови данни за историята и археологията на Бачковския манастир. – Годишник на Софийския Университет
Богословски Факултет, 8, 1931, 384. 21. Χατζηδάκης, Μ., Ε. Δρακοπούλου. Op. cit., 185.
22. Millet, G., Ј. Pargoire, L. Petit. Оp. cit., 31.
23. Пандурски, В. Цит. съч., 26; Гръцки зографи в България…, 75.
24. Снимка на иконата е публикувана в Гръцки зографи в България…, 100, 180, фиг. 106-107, където се казва, че тя се намира в църквата „Св. Неделя” в Пловдив, но при посещението ни там през ноември 2015 и през юни 2016 г. не
видяхме тази икона. Нейна снимка публикува и Москова, С. Български икони XV-XIX в. от фондовете на градската художествена галерия – Пловдив / The Magnificence of Bulgarian Icons from XV to XIX Century. Bulgarian XV-XIX Century Icons from the Collection of the City Art Gallery of Plovdiv. Пловдив, 2015, 100-101, която информира, че иконата е собственост на Пловдивската Света Митрополия и се намира във фонда на Градската художествена галерия – Пловдив.
25. Снимка на иконата и детайл с подписа на зографа е публикувана в Корпус на гръцките зографи…, 181, фиг. 108-109. 26. Корпус на гръцките зографи…, 75, 100-101, 130-131; Παρχαρίδου-Αναγνώστου, Μ. Περράκης, Ι. Αινίτες ζωγράφοι τον 19ο αιώνα. In: – Α΄ Επιστημονικό Συμπόσιο Νεοελληνικής Εκκλησιαστικής Τέχνης. Αθήνα, 2008, 366–367. За иконата Св. Йоан Рилски с четири житийни сцени (1857) в Иконната галерия в Пловдив вж. Гръцки зографи в България…, 75, 100, 180, фиг. 107, споменават, че е дело на зограф Димитриос от Енос, докато според Παρχαρίδου-Αναγνώστου, Περράκης. Op. cit., 366, бел. 20, тя е творба на зограф на име Димитриос, без да указват мястото на произхода му.
27. Общо за зографа Филипос Адриануполитис (Одринчанин) вж. Гръцки зографи в България…, 93, 122, 144.
28. Черно-бяла фотография на иконата е публикувана в Гръцки зографи в България…, 253, фиг. 315.
29. Пак там, 93, 122.
30. За покровителството на св. Спиридон на медникарите и калайджиите вж. Тенева, Н. Свети Спиридон на границата
между светлината и мрака. – В: Етнографски етюди. С., 2006, 148-149; Попова, Е. Еснафи и светци. Светците покровители на занаятите през Възраждането. Велико Търново, 2012.
31. За него узнаваме от надпис върху надгробна мраморна плоча в двора на манастира, лична бележка.