Голямата жътва от малките ниви

Св. Николай Сръбски

Още от ранни зори Стопанинът на света повикал в Своето лозе първо евреите. В третия час Той призовал гърците и останалите езичници от Римската империя. В шестия час по пладне, когато зноят на света и на господството отслабил Рим и Византия, Той повикал скитите, русите, сърбите и всички останали славяни.

В деветия час Той призовал нехристиянските народи от колониите на белите хора: черната, жълтата и червената раси и метисите. А в единадесетия час повикал островитяните, които били останали без работа, извън лозето, тоест извън Божията Църква (Мат. 20:7). Следователно люде, които се намират извън Христовата Църква, може да се нарекат „празни“, тъй като се кланят на идоли и наистина си губят напразно времето.

Балканските славяни, румънците и албанците приели светата вяра две–три столетия преди русите и започнали да живеят по нея и да страдат заради нея. И Господнята жътва се увеличавала непрекъснато с цели поколения. Огромна заслуга за посаждането на новата вяра имат пустинниците монаси и князете; тези, които бягали от хората и онези, които ги управлявали.

Народът гонил тези, които бягали от него и се подчинявал на онези, които ги управлявали. И едните, и другите народни водачи се отличавали с огромно смирение и труд за слава Божия.

Св. Сава, един от най–славните сръбски светители, се подписвал по следния начин: „последен сред грешниците, монах Сава“, а един от най–силните сръбски господари, цар Стефан Душан, – „раб на Христа Бога нашего“ . По същия начин било и при румънските князе и пустинници, българските и албанските. Пред лика на Христа Спасителя са горели кандила и в княжеските палати, и в монашеските пещери.

След няколко нестабилни династии в Сърбия се появява силната и благословена династия на Стефан Неманя, святото родословие на Неманичите, което за две столетия украсило сръбската земя и прилежащите към нея страни с чудни храмове за прослава на Господа и на Неговите светители. Повечето управници от династията завършили жизнения си път като монаси в манастири, които сами съградили, последвали ги и техните жени – кралици и княгини.

Примерът им се предал и сред множество народ: мъже и жени, отроци и девици. Всички под строй, знатни и обикновени, се приготвяли за Небесното Царство, „като имаме пред очи не видимото, а невидимото; понеже видимото е временно, а невидимото – вечно.“ (2 Кор. 4:18)

И тези, които останали в света, и онези, които се оттегляли от него зад манастирските стени, се подвизавали заради спасението, всеки по своему, без да губи от поглед две неща: смъртта и Съдията. Близката смърт и неизбежния Съдия.

Първите се спасявали с вяра и молитва, с умерен пост и даване на милостиня, с трудолюбие и покаяние, с детераждане и възпитание на деца, с изтърпяване на болести и на други жизнени изкушения. А вторите – с духовна бран в православните манастири. Много поколение и от едните, и от другите, които векове наред преодолявали бурния океан на живота, намирали тих пристан в Небесното Царство. Колко чудесна била Господнята жътва!

В онези времена светата Атонска гора се пълнила с монаси, които идвали от всичките православни народи. Тя била достояние на Божията майка – независимата Монашеска република, за чието украсяване щедро помогнали балканските православни народи, господари и господарки, византийски, румънски, български, грузински и най-вече сръбски. А когато, по Божий промисъл, Балканите паднали под турско иго и вече на полуострова ги нямало християнските господари, грижата за Света гора била поета от руските князе и царе.

Света гора, Майката на православното монашество на всички народи от Европа, донесла на Господа Иисуса Христа славна реколта за последните четиринадесет столетия. Трудно е да си представим големината на Божията жътва, събрана за такъв дълъг период от време. В светогорските летописи може да се види, че през XIV и XV век през отделни периоди на Атон са се подвизавали 20, 30 и дори 50 хил. монаси. Небесните житници се пълнят от доброволни мъченици и днес, макар и жътвата да не е толкова обилна. Там отиват такива, които с обостреното си духовно зрение виждат по-зорко, отколкото го правят миряните, „защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (Евр. 13:14).

През XIV и XV век избухнали войни, които православните балканци започнали да водят срещу ожесточените нападения на турците от Азия. В една от тях в Тракия загинал сръбският цар Стефан Душан. Скоро след това в битка с турците при река Марица през 1371 г. била покосена сръбската армия, която наброявала 60 хил. войници. В същото време през 1380 г. княз Дмитрий Донски удържал победа над Мамай в Куликовската битка, но заплатил победата си с 50 хил. загинали руски души. Сръбският пълководец Милош Обилич победил турците в битката при Плочник, където също не се разминало без християнски жертви.

Едва девет години по-късно, на 15 юни 1389 г., се състояла страшната решаваща битка с турците на Косово поле, където загинала цялата сръбска войска, наброяваща около 100 хил. души. Там оставили живота си турският султан Мурад и сръбският цар Лазар. Сръбският народ увековечил тази битка вн ародния си поетически епос, възпявайки я като битката на Православието като духовна победа, въпреки физическото поражение, което било претърпяно.

В Косовския епос, пълен с мистично вдъхновение, се разказва как една птичка – лястовичка, донесла книга на цар Лазар от Небесния Йерусалим, в нея Бог му бил написал, че преди битката той трябвало да избере или земното, или Небесното Царство. В първия случай той ще победи турците, а във втория – турците него. След дълъг размисъл цар Лазар избрал Небесното Царство, изричайки думите: „Земното царство е миг, а Небесното – вечно“. Неговите свети и чудотворни мощи са се съхранили изцяло до наши дни.

Скоро Цариград паднал, загинало и силното християнско войнство начело с император Константин. Румънските князе и войводи продължавали борбата още известно време. Албанският православен пълководец Георги Кастриоти воювал успешно с турците повече от двадесет години. Двама султани лично се изправяли срещу него с многочислените си войски и двамата паднали в скалистите клисури на Албания. А когато полумесецът все пак завзел християнските Балкани, през страшните времена на игото, хоругвата с православния кръст продължавала да се издига само в Черна гора и над една част от сръбските земи, които се намирали по левия бряг на р. Дунав.

Така към тези Божии угодници, за които разказахме по-рано, се присъединили войните и мъчениците, загинали в името на Кръста и Свободата. Затова колко огромен бил техният брой свидетелства следният пример: по времето на сръбския цар Душан сърбите наброявали 3,5 млн. души; англичаните по същото време било също 3,5 млн души. След 500 години сърбите си останали 3,5 млн, а англичаните станали 40 млн. Къде отишли останалите милиони сърби? Ами къде са останалите милиони православни балканци? Те били загинали във войните за вярата си, покосени по села и градове, или изведени в Азия и продадени на пазарите за роби. Според историческите сведения на азиатските пазари турците водели огромни групи християни – по 50, 70 или 100 хил. души. Броят на робите бил толкова голям, някои били давани на практика даром за няколко жълти стотинки.

Къде се бил дянал този многомилионен православен народ, който се борил за вярата си с кръ и страдал до смърт? Къде, ако не близо до Този, Който обеща отплата за чаша вода, а какво да кажем за реките сълзи и кръв на Своите верни последователи?

Действително балканските народи през своята история представлявали малки нивички, които донесли огромна Господня жътва.