Бележки от летописната книга и други документи, свързани с историята на храм „Св. Петка Епиватска“, гр. Пловдив

Свещ. Емил ПАРАЛИНГОВ

Летопис!..Едно само слово със седем букви, а в него отразени векове, цял мир!..

С ясно съзнание за историческа памет, един от първите свещеници при храм „Св. Петка“, гр. Пловдив, започва да води летописна книга на храма. От смирение, дори когато е изреждал храмовото свещенство, пишейки и за себе си, е скрил авторството си… Наистина, на истинските труженици на Божията нива не е нужно имената им да се знаят тук на земята. Достатъчно им е те да бъдат записани на небесата.

Настоящият материал е скромен опит чрез разкриването на няколко документа да се разкаже началната история на един от първите следосвобожденски православни храмове в Пловдив и да се отбележи годишнината от полагането на основния му камък.

Построяването на храм „Св. Петка“ има своя предистория, която ни връща векове назад… Малката старинна църква, посветена днес на св. прпмчца Параскева Римска, е построена на една скална тераса на Джамбаз тепе.

Смята се, че тази малка църква е от времето на падането на България под турско робство. Но има основание да се мисли, че е от много по-старо време. Издигната е в сегашния си вид през 1836 г. с ктиторството на родолюбивия копривщенски род Чалъкови. Била посветена на св. Петка Епиватска и в нея служил свещеник българин на църковнославянски език. През петдесетте години на ХIХ в. църквата преминава изцяло в ръцете на преобладаващото гръцко и гърчеещо се население на нейната енория. Въпреки това до Освобождението, макар и избухналата българо-гръцка църковна разпра, богослуженията в нея били посещавани еднакво и от гърци, и от българи.

След Освобождението на България районът на север от църквата се заселва бързо от българи от близки и далечни села, дошли да търсят препитание в големия град. Те основават т. нар. „Нова махала“.

Страници от летописната книга на храм „Св. Петка“

„Лето 1881, день 22 на месец юлий. Пловдивският градски съвет, реши единодушно да подари на българската община в Новата махала, мястото на гробището, което се намира в нея махала, при болницата, за да си съгради на него черква и училище.“

Но от това решение до полагането на основния камък и наливането на основите минават седем години. Това изпълва с голямо огорчение българите от „Нова махала“…

„Лето 1888.

Няма вече потисници, пресъхнал е потокът на сълзите. Радостта пъпли из улици и мегдани, във всяко кътче, из дворища и къщурки. Но радост няма в сърцата на българите от „Ени махале“ („Нова махала“). Копнеж дълба в тях, копнеж по свят дом, в който молитвите към Бога да отекват на родна реч…“

Същата година този копнеж преминава в „буен огън под бъдника на желанието и нищо не може да го угаси“. Водени от потомците от рода Свещарови, „големите ревнители за българско слово в българска черква“, новомахаленци сами се организират и започват изкопните работи по изграждането на храна на даденото им от общината място. „И когато камъкът и варта изпълнят рововете и основите на бъдния храм прорязват земята, в едно неделно утро стълпеното множество, затаило дъх, изслушва словата на акта, които оповестяват започнатия градеж…

„На лето 1888 ден 29 на месецъ априлий.

При князуването въ България на Н.Ц. Височество Българския князъ Фердинандъ I-ий Сакс Кобургъ Готский при управленцето на Българската восточна православна църква отъ Н. Блаженство Български Екзархъ Йосиф Ι-ий при министерствованието на Ст. Стамболовъ министъръ председатель и на вътрешните работи, Т. Странски министъръ на външните дела и изповеданията: К. Стоиловъ, министъръ на правосъдието, Г. Начович министъръ на финансиите, Г. Живков министъръ на просвещението, полковникъ Сава Муткуровъ министъръ на войната, при управлението на Пловдивский окръгъ от окръжний управитель Пет. Димитровъ.

При управлението на 5-а пловдивска бригада от полковникъ Николаевъ, при управлението на Пловдивската епархия от вр. Управляющий протоиерей Първань Стоевъ, при управлението Пловд. Окръжна постоянна комисия отъ председатель Иван П. Андоновъ, при градоначалствуването на Пловдивский градоначалникъ Петръ Каназирски, при кметуването на Пловдивский градски кметь Христо Ив. Дюкмеджиевъ, Българо Ново-махаленското църковно настоятелство състояще отъ: председателъ Дим. П. Свещаровъ, подпредседатель свещ. Михаилъ Ст. Милковъ, касиер П. Каназирский, членове: Хр. В. Търневъ, Костадин Марковъ, Костадинь Георгиевъ, Никола Димитровъ, Петръ Дин. Караджа, Ат. Янакиевъ, Д. Кацаровъ, Д. Георгиевъ, секретари: Костадинъ Ст. Свещаровъ и Светославъ Дим. Бойчевъ, положи основний камъкъ на църквата „Св. Петка“ в Новата махала 4-а частъ на гр. Пловдивъ, под планирането и надзорътъ на архитектътъ Димитъръ Наумовъ. Затова се състави и настоящий актъ, който следъ тържествений обрядъ на водосвета ся прочете, подписа и положи при основний камъкъ.

Свитъкътъ пергаментъ се взижда въ каменната зидария, та да запанети за векове радостното събитие.“

Същият текст с гравиран върху каменна плоча, монтирана при освещаването на храма над северния вход. Голям полилей на храма подарява Захари Стоянов. Самият строеж продължава две години: от 1888 до 1890 г.

Лето 1890 месецъ септемврий.

Строежъть на черквата е привършен. В този и вид, съ двете звънарници от дърво, тя е свидна, скъпа за кварталците. В нея те виждатъ отразени на яве некогашните си желания да иматъ святъ дом. Жаждата, която е сушила душите им в продължение на години, най-после е угасена. Въ праздникъ и делникъ дверите на този храмъ ще бъдат отворени, та всеки, който почувства нужда от единение съ Бога, да може да влиза и изшептява молитвите си на родна речъ.“

„Лето 1890 денъ 14 на месецъ октомврий.

За първи пътъ въ новата черква се празднува деня на светицата Петка Преподобна Българска. Богуслужбата отслужи отецъ Първанъ Стоевъ въ съслужение съ целото духовенство при храна. Присъствуваше хиляден народъ. На 26 октомврия същото лето бе осветень от Левкийский епископ Гервасий.“

Жаждата на българите новомахаленци да имат българска църква и нежеланието им да се черкуват в малката гръцка църква на Джамбаз тепе са изразени в един интересен документ от църковния архив:

„Прошение до министъра на външните работи и на изповеданията“ от края на 1904 или началото на 1905 г.

До Господина

Министра на Външните Работи и на Изповеданията

Въ София

Прошение

Господине Министре,

До преди 1888 г. целата частъ на тъй наречената в града ни „Нова махала“ бе принудена, при далечността на българските църкви, да се черкува въ гръцката църква „Св. Петка“, която собствено е и построена съ иждивението на енориотите. българи. Но гръцкия фанатизъмь и коварство от една страна и националната гордостъ на българите отъ друга – предизвикаха нуждата да се построи въ квартала ни отделна българска църква.

С големи усилия на енориотите ни, които почти всички ся хора земледелци, бахчеванджии и дребни занаятчии, презъ 1888 г. се построи църквата ни „Св. Петка“. Съ това се нанесоха на гърците две крупни победи: 1) многочислените енориоти на гръцката църква „Св. Петка“ се присъединиха къмъ новата ни църква, защото бяха българи, и блесна малцинството на гръцкия елементь въ квартала, и 2) селяните от околните на града села, които посещаваха гръцката църква на храмовия и други праздници, почнаха да посещаватъ нашата църква.

Обаче, тази църква, за да отговори на достолепието, което изисква нейната святость, за да може тя да се постави като концентрируваща точка на българския елементъ в квартала, материалните средства на енориотите ни се оказаха недостатъчни и църквата ни остана недоизкарана напълно. Поради това,  жърковните настоятелства са били принудени да влизатъ и въ дългове, защото и нуждите на църквата въ продължение на толкова години са растяли. Една належаща необходи мостъ бе и заграждането на църковния дворъ от четирите страни; това заграждане стана едвамъ преди 5 години, но погълна всички материални средства на църквата ни, която както казахме и по-горе, далеч още не е въ пълния си видъ и свещенна красота.

Ето защо, долуподписаното църковно настоятелство, като има предъ видъ от една страна големите още нужди на църквата и от друга – материалната оскъдност на енориотите си, реши да Ви помоли най-почтително, Господине Министре, като оцените всичко гореизложено, да благоволите и ни отпусните една помощъ от 5 000 лева от разполагаемия Ви кредитъ за помощ на църкви и пр. по бюджета за 1905 г., за да можем да посрещнем най-необходимите нужди на църквата ни – доизкарването ѝ напълно – безъ което тя ще продължава да бледнее съ своята ничтожностъ пред околните ѝ – великолепната католическа и красивата гръцка църкви.

Като обичаме да вярваме, че ще бъде взета въ внимание тази ни молба, оставаме съ отлично към Васъ почитание.“

Прошението е подписано от църковното настоятелство с председател прот. Иван Коев. В летописната книга за него е записано следното: „Прот. Иван Коев се родил в с. Доганово Конаре. Първоначално образование получил в родното си село, а гимназия следвал в Пазарджик. В този град бил ръкоположен за свещеник. От 1803 до 1917 г. бил на служба при храма „Св. Петка“. Починал през 1921 г. в Пловдив. Оставил спомен като човек с широко и отзивчиво сърце.“

За съжаление о. Иван е единственият свещеник, на когото не е запазена снимка в църковия архив…

С вярно и признателно сърце първият летописец завършва с паметна бележка от Неделя Православна 1953 г.:

„Нека на този ден от сега и в бъдност да се прочита молитва за починалите и живи богуслужители при храма, та така да се не суши спомена за тях. Защото всички те са дали много за растежа на този свят дом и поколенията не трябва да забравят това.

Да се спомнят имената на първия и на другите, които дойдоха след него и в продължение на дълги години сяха семената на Христовото учение в душите на хилядите люде – на тези, които дойдоха и, които ще идват след тях.

Следват имената на свещениците:

Свещ. Михаил Стоянов Милков

Протойерей Иван Коев

Свещ. Петър П. Божилов

Прот. Теодосий (Кунчо) Кунчев

Стоврофор. свещик. Нестор п. Николов Мандулов

Свещик. Ангел Василев Енев

Свещ. Трендафил Иванов Маджаров…

Между о. Нестор, 0. Ангел и о. Трендафил може да се търси вероятният автор на летописната книга в нейната първа част, от която са изложените тук данни. Втората част започва с кратка биография на о. Георги Тороманов, написана собственоръчно от него. Почеркът му се вижда до края на книгата. Свещениците след него не са продължили летописната книга. Отец Георги съвестно е описал и някои важни събития, свързани с новата църковна история на България:

1. интронизацията на първия Български патриарх Кирил след възстановяването на Българската патриаршия;

2. посрещането в Пловдивска епархия и Пловдив на новоизбрания Пловдивски митрополит Варлаам;

3. смъртта на патриарх Кирил;

4. избора на Ловчанския митрополит Максим за Български патриарх.

Не само сред по-възрастните енориаши на храм „Св. Петка Епиватска“, но и сред тези в целия Пловдив, 0. Георги е оставил спомена за особено ревностен свещеник и изповедник. Умира на 3 юни 1996 г.

Източник Църковен вестник, бр. 5 / 1-15 март 2009 г.