Архим. Клеопа – Библейската концепция за държавата (или За задълженията на вярващите към държавата)

Някои от сектантите като „учениците на Библията“ или ръселистите (последователите на Чарлз Ръсел), измежду които на наша почва най-много циркулира групата, наречена „Свидетели на Йехова“, после адвентистите и др., твърдят, че според учението на Библията държавата и държавните власти не трябва да се признават, защото те са инструменти на антихриста, каквито са и църковните организации. Като такива, те трябва да изчезнат, а не да бъдат признавани и уважавани. Държавните органи, казват те, действат подобно на клерикалната власт в Църквата, подкрепяйки различни класи, които подклаждат враждата между хората и народите, и по този начин предизвикват кръвопролитни войни, икономически конфликти и т.н., оправдаващи се със закони, противни на закона Божий. Това учение се пропагандира в повечето случаи устно, шепнейки предпазливо, без определени библейски свидетелства – било от страх да не бъдат преследвани, било, за да не предизвикат колебание по отношение на признаването им от страна на държавата като свободни религиозни групи. Подчиняват се само насила или от страх. Някои от тях понякога не искат да полагат военна клетва или да носят оръжие, други отказват военна служба, най-малкото в съботата (също така и работа в този ден в различни институции и държавни учреждения). Други пък, не противопоставяйки се на нищо, изпълняват всичко, което е против техните убеждения, вярвайки, че не са „виновни“ за нещата, които правят под натиск. От гледна точка на тези учения и практики, чужди на буквата и духа на Евангелието, ние учим обратното.

1. Държавните организации и институции трябва да се признават, тъй като властите гарантират и осъществяват реда, който е от Бога. Всеки ред е даден от Бога. Безредието и анархията са от дявола. Ако тези държавни органи гарантират реда, те са от Бога, дори ако властта на тези органи се държи от недостойни личности. Ето какво пише свети апостол Павел по времето, когато начело на Римската империя стоял Нерон, един от най-яростните гонители на християнството: „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова който се противи на властта, противи се на Божията наредба. А ония, които се противят, ще навлекат върху си осъждане. Защото началниците не са страшни за добрите дела, а за лошите. Искаш ли пък да се боиш от властта, прави добро, и ще получиш похвала от нея; защото началникът е Божий служител, теб за добро. Ако пък правиш зло, бой се, защото той не напразно носи меч: той е Божий служител и отмъщава с гняв ономува, който прави зло. Затова трябва да се подчиняваме, и то не само поради страх от неговия гняв, но и по съвест“ (Рим. 13:1-5).

С тези ясни за всеки слова апостолът показва, че след като властта е от Бога, тогава и тези, които я представят и изпълняват, са от Бога. Това се отнася не за конкретните личности, а до властта или институцията като цяло. За съжаление, властта понякога се държи от насилници, какъвто бил случаят по времето на апостолите. Но това е друг въпрос. Бог не ги спъва и не им отнема свободата. За жестокостите си ще отговарят лично при Съда, който ги очаква. Това, че някои хора могат да бъдат зли, не означава, че и властта, която те представляват, е зло сама по себе си. Ето защо апостол Петър казва следното: „И тъй, подчинявайте се на всяко човешко началство, заради Господа: било на цар, като на върховна власт, било на управници, като на пращани от него за наказание на злосторници и за похвала на добротворци. Защото такава е волята Божия – с добротворство да обуздаваме невежеството на безумните човеци, като свободни, не като употребяващи свободата за було на злобата, а като раби Божии. Всекиго почитайте, братството обичайте, от Бога се бойте, царя почитайте. Слуги, покорявайте се с голям страх на господарите си – не само на добрите и кротките, а и на опърничавите“ (1 Петр. 2:13-18).

Апостолите Петър и Павел било съвременници и живели по едно и също време в една и съща ситуация. Затова и думите на апостол Петър по смисъл са еднакви с тези на апостол Павел. Държавните институции трябва да се уважават като такива, които представляват реда и властта, Божията воля е да им се подчиняваме. Пак свети апостол Павел, показвайки на Тит как да учи вярващите по отношение поведението им спрямо властите, казва: „Напомняй им да се подчиняват и покоряват на началства и власти, да бъдат готови за всяко добро дело…“ (Тит. 3:1-2). А в Тимотей пише още: „И тъй, моля преди всичко да се правят просби, молитви, молби, благодарения за всички човеци, за царе и за всички, които са на власт, за да прекарваме тих и мирен живот в пълно благочестие и чистота; защото това е добро и угодно пред нашия Спасител Бога“ (1 Тим. 2:1-2). Когато апостол Петър извадил нож, за да удари един от римските войници, дошли да хванат Спасителя, чул от Него думите: „…върни ножа си на мястото му; защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“ (Мат. 26:52; Откр. 13:10). Те се намирали пред римски войници (Йоан 18:3, Мат. 26:47) и не би било подходящо да използват сила против тях. Противопоставянето с оръжие в ръка би било прието като неподчинение на владетеля, като вражеско съпротивление на империята и би последвало убийство на противника, както е според римското право. Спасителят иска едно поведение на подчинение. От показаното дотук се налагат два извода:
а) нашето задължение е да се подчиняваме на държавните власти;
б) правото да бъдат уважавани и слушани в качеството си на такива, като не напразно носят меч (Рим. 13:4) и като притежаващи законното право и власт да налагат подчинение и да наказват неподчинението и престъпването на държавните закони.

2. Заедно с държавата и нейната роля в Свещеното Писание са признати и различни механизми, чрез които се поддържа една държава, както например военната служба и данъка:
а) по отношение на военната служба никъде в Писанието не се иска нейното премахване. Когато войниците дошли при свети Йоан Кръстител, питайки го какво да правят, той казал: „…никого не притеснявайте, не клеветете, и задоволявайте се с вашите заплати“ (Лук. 3:14). Не им е казал да напуснат службата си като войници (наемници), за да се занимават с друго, а само да бъдат коректни, от което следва, че военната служба, извършвана по коректен и правилен начин, е приемлива. Когато един стотник от Капернаум поискал от Спасителя да изцери слугата му, Той не му поставил условие да остави службата си, а му въздал според вярата му (Мат. 8:5-13, Лук. 7:1-10). Забележителен е и фактът, че първият покръстен езичник бил стотникът Корнилий, офицер в италийската кохорта на Кесария Палестинска (вж. Деян., гл. 10) и с неговото покръстване Бог показва, че и езичниците са призовани да станат християни. В Свещеното Писание няма нито една дума против военната служба, колкото и пъти да става въпрос за някой войник, не откриваме никакъв укор по отношение на неговата служба. Единствено е похвален за вярата, ако я има, или най-малкото е съветван да бъде почетен във военната си служба (1 Кор. 9:7, Мат. 27:54 и т.н.);
б) от гледна точка на плащането на данъците към държавата, Спасителят говори ясно и категорично: „…отдайте прочее, кесаревото кесарю…“ Това е един утвърдителен и ясен отговор, даден на тези, които се опитвали да го изпитват по отношение на плащането на данъци на политическата езическа (римска) власт от онова време (Мат. 22:15-22). Друг път, когато поискали данък към храма, Той казал на Петър: „…как ти се струва, Симоне? земните царе от кого взимат мито, или данък? от своите ли синове, или от чуждите? Петър му казва: от чуждите. Иисус му рече: и тъй, синовете са свободни“ (Мат. 17:24-27). Следователно само синовете на императора са освободени от данъци, но не и неговите подчинени. Ето защо апостол Павел подканва вярващите в Рим да си плащат данъците към държавата без никакво колебание: „И тъй, отдавайте всекиму, каквото сте длъжни: комуто данък – данък; комуто берия – берия; комуто страх – страх; комуто чест- чест“ (Рим. 13:7).
3. В Свещеното Писание се приема и национализмът, и патриотизмът като подтик за обединение на нацията, към която принадлежим и в която живеем. Сам Спасителят дал предимство на тези от един род с НЕго по плът (загубените овци от дома Израилев) пред езичниците (Мат. 15:24-25), и пак Той поръчал на апостолите да проповядват на всички народи, започвайки от Йерусалим (Лук. 24:47, Деян. 1:8). После говори за водачите на държавите, без да показва, че християните нямат нужда от тях (Мат. 22:21).
Апостол Павел примерно уважавал правото на всеки народ на „величие“ и „чест“ пред лицето на Бога, ако прави добро (Рим. 2:10), а когато бил несправедливо измъчван, той се позовал на правото си на римски гражданин и към императорския съд (Деян. 22:25), въпреки че императорът бил езичник и въпреки че сам той смъмрил тези, които се съдят с езичниците (1 Кор. 6) Оттук следва не само значението на държавата като гарант за правата на човека, а и правото му да се възползва от качествата си на гражданин на държавата като неин лоялен поданик. Затова се ражда едно чувство на достойнство, било национално, било патриотично. Когато на първата Петдесетница заедно с християните в Йерусалим били и юдеите от диаспората (разпръснати сред народите) с над петнадесет различни езика, апостолите, вдъхновени от Светия Дух, не ги научили да се противопоставят на държавния ред, а им говорели на техните собствени езици (Деян. 2:1-11), зачитайки по този начин правото на всеки народ на негова специфика (със своя език) и така признавайки, че Бог е оставил всички родове да вървят по своя собствен път (Деян. 14:16). Следователно признавнаето на държавността в никакъв случай не е грях. Небесното царство не е против земните водачи на народите. Границите му обхващат всички царства и народи, без да ги омаловажава. От времето, когато било стаало смесването на езиците при Вавилонската кула, съществуват народи, обединени в отделни дърави, и това е нещо естествено. Разнообразието на езици е създало различни традиции на отделните територии (или страни) най-вече на хората от една езикова група. Грехът става причина различните народи да станат врагове, издигайки между тях стени от злоба, откъдето по-късно възниква шовинизмът и крайният, изкривен и жесток национализъм. В християнството можем да чуем думи като: „Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса“ (Гал. 3:28). „Тук, дето няма ни един ни иудеин, ни обрязване, ни необрязване, ни варварим, ни скит, ни роб, ни свободни, а всичко и във всичко е Христос“ (Кол. 3:11). От тези думи не бива да разбираме, че народите ще бъдат премахнати, а само, че те са длъжни да се побратимят и да живеят в любов и братско сътрудничество за тяхно добро и за слава на Бога, Който еднакво обича всички народи.

4. Ако в Свещеното Писание се приема и военната служба, тогава от само себе си се подразбира, че се приема и защитната война. Точно това е задача на армията – да осигури съществуването на държавата като инструмент за защите при евентуален бунт в страната или нашествие на войски отвън.

Следователно основното задължение на войската е да защитава страната, родината или гражданите от тези, които ги застрашават отвътре или отвън под една или друга форма, както и да защитава териториалната цялост и сувернитет на страната и правата, които те гарантират на своите граждани.

Държавата според учението на Свещеното Писание няма право да напада с войските си един народ, а само да се защитава, както всеки човек, когато е нападнат.

Ако според учението на Свещеното Писание се приема съществуването на държавите, на войските, както и на отбранителните войни, и ако според думата на Библията се иска подчинение и уважение, несъмнено и гражданите на дадената страна също имат свещеното задължение да се жертват в защита на своето отечество. Гражданинът на дадена страна може да бъде освободен от задълженията си към нея единствено в случай, в който заповедта е против Бога и Неговите закони. В този случай според Свещеното Писание Законът Божий трябва да има предимство, което показва, че трябва да слушаме Бога повече от човеците (вж. Деян. 4:19).

5. Всеки приема изискването да се подчинява на държавата, защото ако държавата гарантира живота, свободата и благосъстоянието на своите граждани, т.е. техните висши блага и свещени права, тогава и те трябва непременно да имат задължения пред държавата, да си плащат данъците, да участват в защитата на държавата, да отбиват военната си служба, да се подчиняват на властите, да им отдават заслуженото уважение и да спазват реда, наложен от тези, които са поставени да прилагат закона. В случай, че допуснем какво би било, ако не съществуваха държавните власти и законите, бихме видели свят, в който доминира анархията; свят, в който никой не би могъл да бъде спокоен за живота си, за свободата или собствеността си, защото не би могъл да се защити сам.

Вярващият: А накратко – кои са задълженита на гражданите пред държавата?
Свещеникът: Накратко задълженията на християните, а и на всеки друг гражданин пред държавата са следните:
1. Любов към отечеството и народа, към който принадлежи.
2. Подчинение на властите и държавните закони (Рим. 13:1-2).
3. Да работи съвестно за общественото добро и да плаща всички данъци (Рим. 13:7, Мат. 17:25-27).
4. Да се моли за здравето и просветлението на държавниците (1 Тим. 2:1-2).
5. Да се моли за процъфтяването на страната и предпазването от вражеско нападение.
6. Във време на война да защитава родината дори и с цената на живота си. Свети Атанасий Велики казва, че християнското учение осъжда убийството: „Убийството не е позволено, а да се убива неприятел на война е законно и достойно за похвала“ (Канон 1). Свети Василий Велики също казва: „Нашите отци не са приемали за убийство убиването на война, извинявайки ония, които убиват, както ми се струва, като поборници на целомъдрието и благочестието“ (Канон 13).

Източник: Архим. Клеопа /Илие/. Разговори за православната вяра. Фондация Покров Богородичен, София (2018)